Това, че работникът не е поискал да ползва отпуска си, не може автоматично да доведе до загуба на правото му на финансово обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение. Ако обаче работодателят докаже, че е положил дължимата грижа, за да позволи на служителите да излязат в отпуск и въпреки това някой от тях съзнателно е отказал да го направи, той не може да претендира обезщетение. Това становище застъпи генералният адвокат Ив Бот по две дела на Съда на Европейския съюз.

Те са на германски граждани. Единият е карал подготвителен стаж за упражняване на юридически професии към провинция Берлин. Не ползвал отпуск през последните пет месеца на стажа си, а накрая му е отказано финансово обезщетение. Другият пък работил за института „Макс Планк“ над 10 години по няколко срочни  договора. На 23 октомври 2013 г. научил, че договорът му няма да бъде подновен, а от организацията го приканили да използва отпуска си до края на декември 2013 г. и отказват да му изплатят натрупаните 51 дни.

В заключенията си по двете дела генералният адвокат Ив Бот първо припомня, че според Директивата за работното време всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици, за да си почине. Изплащането на финансово обезщетение, което има за цел да замести минималния период на платения годишен отпуск, е възможно само при прекратяване на трудовото правоотношение, подчертава той.

Генералният адвокат посочва и практиката на СЕС, според която веднъж придобито, правото на платен годишен отпуск не може да бъде погасено с изтичането на определен в националното право референтен период или период на прехвърляне, когато работникът не е бил в състояние да го ползва. Така служител, който по независещи от него причини не е бил в състояние да излезе в отпуск преди да бъде освободен от работа, има право на финансово обезщетение.

Повече подробности по темата четете в Lex.bg.