Съдът на ЕС с тълкуване на чл. 90 от Директивата за ДДС във връзка с прилагането на чл. 115 от ЗДДС по делото на „УниКредит Лизинг“ ЕАД срещу НАП

Предмет: Намаляване данъчната основа на данъка върху добавената стойност при разваляне на договор за финансов лизинг, изчислена с ревизионен акт като сума от всички дължими за целия срок на договора лизингови вноски, въпреки че ревизионният акт е влязъл в сила.

Съдът на Европейския съюз днес се произнесе по преюдициално запитване на България относно общата система на данъка върху добавената стойност. По дело C-242/18, образувано по преюдициално запитване на Върховен административен съд се даде тълкуване на чл. 90 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета относно общата система на данъка върху добавената стойност.

Запитването е отправено по повод на спор между „УниКредит Лизинг“ ЕАД и директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ — гр. София при Централното управление на Националната агенция за приходите (НАП), по повод отказа на НАП да допусне коригиране на размера на платения данък върху добавената стойност (ДДС) във връзка с неплатени месечни вноски по договор за финансов лизинг.

Съгласно договора за лизинг между страните, който е с опция за изкупуване, лизингодателят се задължава да закупи поземлен имот, посочен от лизингополучателя, да построи върху него сграда и да я предостави, заедно с имота, за ползване на лизингополучателя.
Договорът е срочен и предвижда, че лизингодателят може да го прекрати при неплащане от лизингополучателя на поне три лизингови вноски и да поиска плащане на обезщетение, равно на сумата от всички неплатени вноски до края на срока на лизинга.

След като лизингополучателят получава предмета на договора, лизингодателят издава фактура с начислен ДДС за първата лизингова вноска. С ревизионен акт българските данъчни органи установяват задължение за ДДС, изчислено върху данъчна основа, формирана от сбора на всички лизингови вноски, дължими за целия срок на договора, което впоследствие е прихванато.

Лизингодателят обаче продължава да издава фактури с начислен ДДС, въпреки че лизингополучателят спира да плаща дължимите вноски. Поради виновно неизпълнение на задълженията на лизингополучателя, лизнгодатялят прекратява едностранно договора за финансов лизинг.
При тези обстоятелства лизингодателят иска от българската данъчна администрация възстановяване на начисления с ревизионен акт ДДС. Искането му обаче е отхвърлено. Лизингодатялят сезира Административен съд София-град с жалба, която съдът отхвърля. Съдебното решение е обжалвано пред Върховния административен съд като се поддържа, че Административен съд София-град е нарушил гарантираното с чл. 90 от Директивата за ДДС право на намаляване на данъчната основа по ДДС в случай на разваляне на договор.

С първия си въпрос ВАС иска от Съда на ЕС да установи дали чл. 90, пар. 1 от Директивата за ДДС трябва да се тълкува в смисъл, че при разваляне на договор за финансов лизинг се допуска намаляване на данъчната основа по ДДС, изчислена общо с ревизионен акт като сума от всички дължими за целия срок на договора лизингови вноски, въпреки че ревизионният акт е влязъл в сила и поради това представлява „стабилен административен акт“, установяващ данъчно задължение. Съдът приема, че издаването на ревизионен акт само по себе си не може да обоснове невъзможност за данъчнозадълженото лице впоследствие да предяви правото си на намаляване на данъчната основа по ДДС в случай на разваляне на договора.

С втория, третия и четвъртия въпрос, които са разгледани заедно, ВАС иска да установи дали чл. 90 от Директивата за ДДС трябва да се тълкува в смисъл, че в случая е налице „разваляне“ или „неплащане“, към което може да се приложи дерогацията от задължението да се намали данъчната основа по ДДС, предвидена в пар. 2 от разпоредбата. От една страна, при неплащане на част от дължимите по договор за финансов лизинг вноски за периода от спирането на плащанията до развалянето на договора, доколкото развалянето няма обратно действие, и от друга страна, при неплащане на обезщетение, което се дължи при предсрочно разваляне на договора и съответства на сумата от всички неплатени лизингови вноски до края на срока на договора.

Чл. 90, пар. 2 от Директивата за ДДС позволява на държавите членки, при пълно или частично неплащане на цената, да се отклонят от правилото, че са задължени да намаляват съответно данъчната основа всеки път, когато след сключването на сделка данъчнозадълженото лице не е получило отчасти или изцяло насрещната престация. Поради това съответното намаляване на данъчната основа по ДДС, в случай на разваляне, не би могло да се приложи към вземане, което е незасегнато от развалянето на договора за финансов лизинг.

Съдът приема, че в конкретния случай неплащането на част от дължимите вноски за периода преди развалянето на договора е случай на частично неплащане по смисъла на Директиватата за ДДС, в който съответната държава членка, може да използва възможността си да дерогира от задължението за намаляване на данъчната основа. Съдът констатира, че възможността за дерогация, която цели да преодолее несигурността, свързана със събирането на дължимите суми, не би могла да намери приложение в случай като този, без да се засяга възможността за увеличаване на данъчната основа, ако евентуално все пак се извърши плащане.

Съгласно Директивата за ДДС, на облагане с ДДС подлежат възмездната доставка на стоки и услуги, извършвана на територията на дадена държава членка от данъчнозадължено лице, действащо в това си качество. Дължимата при предсрочно разваляне на договора сума трябва да се счита за неделима част от общата сума, която лизингополучателят се е задължил да плати за изпълнението от лизингодателя на договорните му задължения.
Обстоятелството, че българската данъчна администрация изчислява ДДС върху данъчна основа, равна на сумата от всички дължими лизингови вноски за целия срок на договора, потвърждава и че разглежданите суми представляват насрещната престация на самостоятелна престация, която може да бъде индивидуализирана.

Съдът приема и, че обезщетение за разваляне на договор трябва да се счита за възнаграждение по сделката, предмет на договора за финансов лизинг, което поради това подлежи на облагане с ДДС, респективно, при неплащане на вноските, съответстващи на сумата от всички неплатени лизингови вноски от развалянето на договора до изтичането на срока му, следва да се установи дали е налице „разваляне“ или „неплащане“ по смисъла на чл. 90, пар. 1 от Директивата за ДДС. Подобни суми могат да се считат за дължими, така че лизингодателят по принцип все още разполага с правото си на вземане и с възможност да го защити по съдебен ред.

Изводът на съда е, че по отношение на предвидената в член 90, параграф 2 от Директивата за ДДС възможност за дерогация, не би могла да намери приложение и за периода след развалянето на договора, без да се засяга възможността за увеличаване на данъчната основа, ако евентуално все пак се извърши плащане.

Напиши коментар

Трябва да сте влезли, за да публикувате коментар.

Архив