Съдът на ЕС се произнесе по преюдициално запитване на Районен съд Луковит. Делото е по повод убийство, извършено от лице, за което има данни, че страда от психично разстройство. Въпросите, на които Съдът дава отговор са свързани с националната правна уредба, по реда на която може по терапевтични съображения и съображения за сигурност да се настаняват в психиатрично заведение лица, които в състояние на невменяемост са извършили общественоопасни деяния, от една страна и правата, с които тези лица разполагат, от друга. Това са – правото на информация относно правата, правото на достъп до адвокат, правото на ефективни правни средства за защита и презумпцията за невиновност. Материята е предмет на регулация както на национално ниво (Наказателно-процесуален кодекс), така и на европейско (Директива 2012/13).
Българският съд сезира Съда на ЕС заради съмнения относно съответствието на националните разпоредби, уреждащи принудителното настаняване на психичноболни в медицинска институция, с правата, които са гарантирани от Директиви 2012/13, 2013/48 и 2016/343, както и от Хартата на основните права на ЕС. Тези съмнения се отнасят главно до член 427 и сл. от НПК и до уреденото в тях особено наказателно производство, което може да приключи с настаняване в психиатрично заведение на лице, представляващо опасност за обществото. Тези съмнения се отнасят и до разпоредбите на Закона за здравето, тъй като предвидената в тях процедура също позволява задължително настаняване на лицето, но като превантивна мярка, когато са налице основания да се счита, че предвид здравословното му състояние това лице може да извърши престъпление.
В конкретния случай лицето, което е заподозряно не е разпитано, не му е съобщено за образуваното наказателно производство и тъй като не е привлечено като обвиняем, не му е осигурена и защита от адвокат. В самото производство по прилагане на принудителни медицински мерки, липсва правна възможност за съда да провери спазването на минималните процесуални гаранции за правата на защита. Съдът на ЕС приема, че цитираните Директиви са приложими и в производствата за настаняване в психиатрично заведение, които, макар да не завършват с определяне на наказание по буквата на закона, то все пак водят до мярка, която включва лишаване от свобода, просто не в пенитенциарно заведение. Изводите на съда са на база твърдението, че принудителните медицински мерки се налагат не само по терапевтични причини, а и от съображения за сигурност.
Акцентира се и върху понятието „уязвими лица“, с което борави европейският законодател в Директива 2013/48. Лицата, които страдат от психични заболявания влизат в обхвата на това понятие и се ползват от съответна защита на правото им на информация, а именно – с отчитане на специфичните потребности на лицето, на ясен и достъпен език. Тъй като българският наказателен процес не борави с термина „заподозрян“, Съдът обръща внимание и на началния момент на наказателносто производство. Със стартиране на наказателното производство за лицата възниква правото на допълнителна защита. Тя трябва да бъде достъпна незабавно след задържането от органите на реда.
По отношение на това, дали българското право предоставя на лицата ефективни правни средства за защита, по отношение на производството по налагане на принудителни медицински мерки, Съдът на ЕС е категоричен, че е възможно прилагането по аналогия на правилата на общото наказателно производство, за да може националният съдия да извърши проверка и да защити правата на лицата при налагането на принудителни медицински мерки.
Четете повече в мотивите на Съда.
Коментар: Христина Богиа, юрисконсулт