С Решение № 455/2016 г., постановено по наказателно дело № 1393/2015 г., тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС) остави в сила въззивната присъда от 21.05.2015 г. по в.н.о.х.д. № 96/2015 г. на Варненския апелативен съд (ВАпС). Съдът прекрати касационното производство във връзка с обвиненията на подсъдимия Анастасов – по чл. 282 от НК, и на подсъдимия Сюлейман – по чл. 219 от НК, предават от пресцентъра на ВКС.
С въззивната нова присъда на ВАпС е отменена присъдата от 03.02.2015 г. на Окръжния съд –Търговище (ТОС), в частта, с която подсъдимият Наско Анастасов – бивш областен управител на Разград, е бил признат за виновен в извършването на престъпления по чл. 282, ал. 2 от НК (престъпление по служба); чл. 219, ал. 3 от НК (умишлена безстопанственост) и чл. 311, ал. 1 от НК (документно престъпление), като е признат за невинен. Първоинстанционната присъда е изменена в частта, в която подсъдимият е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 254а, ал. 2 от НК (нецелево разходване на бюджетни средства), като въззивният съд е намалил наложеното наказание „лишаване от свобода” от една година и шест месеца на една година, изпълнението на което е отложено по реда на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години.
Със съдебния акт на ВАпС подсъдимите Бейти Хаджийонуз и Марио Йорданов са признати за невиновни в извършването на престъпление по чл. 311, ал. 1 от НК (документно престъпление).
В решението на ВКС се напомня, че наказателната отговорност, предмет на делото, се отнася не само до Наско Анастасов, но и до други лица и за повече обвинения, и е за следното: Средства от държавния бюджет – 735 671 лева, от предвидените за преодоляване на последиците от бедствия, са били поискани от специалната комисия към Министерския съвет, предоставени са и с тях е било извършено разпореждане за строителни работи в Разградска област на обекти – молитвени домове за изповядване на исляма и християнството (джамии и църкви), незасегнати всъщност от заявеното пред комисията бедствие – силен вятър и дъжд на 19.03.2009 г., като така на практика държавата е била увредена в размер на 512 762 лева. Подсъдимият Анастасов в периода 2005 – 2009 г. е бил областен управител на Разград и като такъв е бил обвинен както за поискването, така и за разпореждането с бюджетните пари.
ВКС приема, че трябва да остави в сила оспорената въззивна присъда. Според съдиите, неоснователността на касационния протест по чл. 219 от НК се вижда и от приведените в него доводи не срещу тази присъда, а срещу първоинстанционната. Вярно е, че тя съдържа приписаните й недостатъци, но протестиралият прокурор е трябвало да забележи, че всъщност точно заради тях ТОС е могъл да осъди Анастасов, вместо да го оправдае, както е сторил по-късно ВАпС. Апелативният съд пък, от своя страна, не е забелязал, че неправилното осъждане на Анастасов по чл. 219 от НК е било предопределено още в обвинителния акт. Става дума за това, че именно според обвинението Анастасов „не е положил достатъчно грижи…” като „въпреки задълженията си не е упражнил достатъчен контрол върху работата на …” своите четирима подчинени, т. е. не е бил обвинен за нищо друго, освен за самото контролиране на подчинените му лица. Обвинението е възпроизведено от ТОС в диспозитива на осъдителната му присъда, но тогава той се оказал в противоречие с мотивите към него, според които Анастасов е осъден за умишлена безстопанственост, освен за „неполагането (лично от него) на достатъчно грижи…”, „а така също” (т. е. не само) защото „не упражнил достатъчен контрол” върху подчинените си съподсъдими.
„Очевидно е, че осъждането на Анастасов в първата инстанция е станало за сметка първо на процесуално недопустимото разширяване с присъдата на обвинението срещу него, а не единствено поради последващата „липса на конкретизация (от съда) с какви точно действия или бездействия подсъдимият е извършил това престъпно деяние”, каквато липса само видял апелативният съд като недостатък на първоинстанционната присъда” – категорични са върховните съдии. Според тях при възприетата на досъдебното производство конструкция на обвинението за безстопанственост, изразила се в престъпно неупражняване на достатъчно контрол върху работата на други лица, също неупражнили, от своя страна, такъв контрол, оправдаването на Анастасов е било още повече наложително след оправдаването на по-голямата част от подчинените му съподсъдими в областната управа. В мотивите на ВКС пише: „Инкриминирането само на определен вид тяхно поведение (на контролиращи органи) означава поначало, че оправдаването на някой от веригата контролиращи, трябва да доведе до оправдаването и на стоящия преди него. Тази логика разбираемо съобразил и ВАпС: след като потвърдил оправдаването в първата инстанция на Борисова, Касимов и Цеков по обвинението им за неупражнен контрол върху дейността на лицата извън областната администрация, пряко ангажирани със строителните работи (потвърждаване, неоспорено с касационния протест), апелативният съд логично оправдал последователно и зам.-областния управител Сюлейман (срещу него пък касационният протест е оттеглен) – за неупражнения контрол върху дейността на тримата изброени, и самия Анастасов – за контрола върху дейността на Сюлейман”.
Неоснователността на касационния протест по чл. 311 от НК за Анастасов е свързана с друга незаконосъобразност в обвинението: инкриминирането на една и съща негова дейност и като невярно документиране по този текст, и като форма на умишлена безстопанственост по чл. 219 от НК. В случая няма място за самостоятелна отговорност за двете престъпления, тъй като съвкупността между тях е само привидна. Привидността й произтича от конкретното съотношение между чл. 311 и чл. 219 от НК като на общ към специален закон, при което важи класическото правило за поглъщане на общия от специалния закон. При това положение по-правилно е било Анастасов да бъде не оправдан от ВАпС (макар и заради липсата на пряк умисъл по чл. 311 от НК), а да бъде прекратено, поради забраната по чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК за ne bis in idem (никой не може да бъде съден два пъти за едно нещо), наказателното производство срещу този подсъдим за невярното документиране на строителните работи. ВКС обаче не би могъл да поправи тази грешка само по протест срещу оправдателната присъда. Върховните съдии пишат още: „След оттеглянето на касационния протест по чл. 282 от НК е още по-малко възможно да бъде поправено другото евентуално проявление на несъобразяването със забраната „на два пъти за същото”: ако се приеме, че подсъдимият Анастасов е действал по чл. 311 от НК продължавано (чл. 26 от НК) при документиране както на несъществуващото бедствие, така и на извършените строителни работи, тогава и оправдаването по чл. 282 от НК (въпреки отбелязаното вече неправилно поглъщане в него на чл. 311 от НК) би се явило пречка за отделна отговорност за документно престъпление”.
В решението на ВКС се посочва, че неоснователността на касационния протест по чл. 311 от НК относно подсъдимите Хаджийонуз и Йорданов произтича пряко от същата неоснователност спрямо Анастасов – щом той е оправдан като извършител, отпада и отговорността на неговите помагачи.