Асен Генов и Цветелина Сърбинска бяха оправдани от Софийския районен съд (СРС) за боядисването на паметника пред централата на БСП на ул. „Позитано“ 20 и за изписването на надписите „Кой?БКП-Позор!Кой!“. Съдия Мирослава Тодорова реши, че деянието нито е доказано, нито представлява хулиганство, за да бъдат признати двамата за виновни, съобщават от в. Дневник

 

Генов и Сърбинска бяха задържани, след като на 7 ноември м.г. композицията пред централата на БСП бе боядисана, а прокуратурата ги обвини в хулиганство. Делото бе внесено в съда с предложение за освобождаване от наказателна отговорност и налагане на глоби за обвиняемите. Процесът приключи само в едно заседание, в което защитата поиска от съда да ги оправдае, защото няма доказателства, че точно Генов и Сърбинска са автори на деянието, тъй като с тях е имало още 4 души. Двамата заявиха пред съда, че поемат политическата отговорност за стореното, но се въздържат да кажат дали те са авторите.

Съдия Мирослава Тодорова обясни днес, че тази заявка за поемане на отговорност няма правна стойност, след като не признават авторство, но посочи, че не може безспорно да се докаже, че собственоръчно са боядисали и изписали паметника, а не другите четирима.

Отделно от това, че намери обвинението за недоказано, съдът се съгласи и с тезата на защитата, че деянието не е и хулиганство. Според съдия Тодорова е несъмнено, че проявата представлява изразяване на политически възгледи с художествени средства, а това е право на изразяване на мнение, защитено и от Конституцията (чл.39), и от Европейската конвенция за защита правата на човека (чл.10). Адвокатите на Генов и Сърбинска не се позоваха вчера на практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), която днес цитира съдия Тодорова и подчерта, че именно ЕСПЧ е извел възможността правото на мнение да бъде изразено с художествени средства и артистичен изказ. Цитирано в тази насока бе решението по делото „Мюлер и др. срещу Швейцария“.

Тъй като свободата на изразяване според Конвенцията също има граници, съдът уточни, че те са преминати, когато е застрашена защитата на обществената сигурност, а не чувството за благоприличие, какъвто е смисълът на текста за хулиганство в Наказателния кодекс.

Съдия Тодорова добави още, че художественото или артистичното изразяване на мнение има специфична защита като основно право, включително когато не е благопристойно. Достатъчна е претенцията за творчество, а не качеството, оригиналността или културният принос.

Отделно от това, съдът посочи, че в случая има засегнати чужди права, засегнато е произведение без съгласието на носителя на правата върху него и извършителите носят отговорност да възстановят вредите, които са лесно отстраними. Съдът посочи още, че във всеки отделен случай се търси и балансът между конфликтните права, като отново се позова на практиката на ЕСПЧ (Делото „Институт „Ото Премингер““), в което съдът казва, че трябва да се избягват безпричинни обидни изрази. Предвид контекста на боядисването на паметника на „Позитано“ 20, извършено в период на засилено социално недоволство и с оглед на дискусиите за съдбата на подобни паметници, съдът е приел, че извършеното не може да се квалифицира като безпричинна, изолирана и самоцелна проява.

Според СРС проявата не е хулиганство и заради това, че то може да бъде извършено само с пряк умисъл, но не и с евентуален – т.е. деецът извършва действията, като пряко цели да демонстрира грубото си неуважение към обществото. „По делото е установено, че целта на извършителите на акцията е била да изразят политическа позиция чрез заклеймяване на политическата партия, управлявала по време на тоталитарната държава и свързването й с актуалните поводи за обществено безпокойство чрез добавяне на станалия емблематичен въпрос „Кой““, се казва още в решението.

Според съдия Тодорова, намесата на органите на наказателния процес, които инкриминират изразът „Кой? БКП-Позор! Кой“ като хулиганство, не може да бъде средство, което да внася ред в политическия дебат, не преодолява разделението, а го задълбочава, като допринася за поляризирането на непримиримите позиции. „Ако правосъдието се намеси на страната на едната, това би означавало възвеждането й в доминираща държавна нагласа. Иначе казано, би представлявало нарушение на политическия плурализъм и съответно проява на потисничество„, мотивира се съдът.

 

МОТИВИ на съда

На основа на така изяснената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Подсъдимите Асен Генов и Цветелина Сърбинска не са извършили престъплението, което е предмет на обвинението.

Това е така, на първо място, защото обвинението не е доказано по категоричен начин. Както беше отбелязано, от събраните по делото доказателства не се установява несъмнено, че подсъдимите собственоръчно са участвали в процеса на боядисване или изписване на изразите. Установява се, че заедно с тях са били още четирима души, чието съпричастие към деянието не може да бъде изключено. Разликата между тях и подсъдимите се състои в това, че подсъдимите са дали съгласие да бъдат освидетелствани и да им бъдат взети обтривки от ръцете за изледване, както и че са носели спрейове и латексови ръкавици. От събраните по делото доказателства обаче не може да бъде изключена обективната възможност, подсъдимите да са носели средствата за осъществяване на акцията по боядисването, а други да са я реализирали. Тази възможност не представлява абстрактна хипотеза, а намира опора в доказателствата за това, че шестимата са били заедно около паметника и заедно са побегнали. Още повече че по ръкавиците на подсъдимите не е открита боя, а паметникът е оцветен и с червен, и син спрей според данните от протокола за оглед и до него е намерен оставен флакон от спрей. Действително присъствието на подсъдимите в непосредствена близост е потвърдено от микрочастиците от боя по дрехите и обувките им, което установява форма на обективно съпричастие, но различна от възведаната им в обвинение. В постановлението на прокуратурата се твърди, че двамата подсъдими са написали изразите и са оцветили паметника, поради което в тези фактически рамки следва да бъде произнасянето на съда.

В тази връзка и с оглед доводите на защитника на подсъдимия Генов за недостатъци на обвинението съдът уточнява, че приема постановлението на СРП за годно процесуално основание за иницииране на съдебната фаза, защото то съдържа ясна обвинителна теза. Дали тази теза е логически състоятелна и съответна на материалния закон е въпрос на основателността на обвинението, а не на неговата допустимост. Според прокуратурата от факта, че подсъдимите са били част от групата около паметника и че имат следи от боята по себе си, следва, че те са извършили непосредствено полагането й. Същественото при преценката дали постановлението съответства на процесуалните изисквания за сезиране на съда е, че прокуратурата излага веригата от косвени доказателства и сочи извод от тях, който приема за неизбежен. Несъстоятелен е доводът, че обстоятелствената част на постановлението противоречи на диспозитива, защото за първи път в него било посочено участието на подсъдимите, тъй като фактите, изложени в началото на обстоятелствената част след това на стр. 2 от нея, са обвързани с признаците на състава на хулиганството по чл. 325, ал. 1 НК и изрично е посочено, че според прокуратурата двамата подсъдими са боядисали паметника и са изписали включените в обвинението надписи в основата му. Съдът приема за неоснователен и довода, че е било затруднено правото на защита на подс. Генов, защото, видно от процесуалната му позиция в досъдебното и в съдебното производство, нито той, нито защитникът му са демонстрирали неразбиране на това в какво точно се изразява обвинението.

На следващо място съдът прие, че не са налице предпоставките на чл. 378, ал.  3 НПК за връщане на делото на прокуратурата заради новоустановени факти. В хода на съдебното следствие не са събрани нови доказателства за авторството, а  приобщените в досъдебното производство са оценени от съда по различен начин, който в конкретния случай може да има като единствена последица оправдаването на подсъдимите.

Съдът намира също така, независимо от недоказаността на обвинението, че възведеното в него деяние не е хулиганство по чл. 325, ал. 1 НК.

По делото несъмнено се установява, че проявата по оцветяване и надписване на паметника на ул. “Позитано” №20  представлява изразяване на политически възгледи с художествени средства. Двамата подсъдими, без да признават извършителството, извънпроцесуално и в процесуалните си позиции, недвусмислено изразяват своите политически възгледи, включително чрез одобряване на споменатата акция. Поради това съдът приема, че проявата представлява право на изразяване на мнение, защитено от чл. 10 ЕКПЧ и чл. 39 Конституцията на Република България, което според практиката на ЕСПЧ  включва и възможността то да е изразено с художествени средства и артистичен изказ, “който дава възможност за участие в обществения обмен на културни, политически или социални идеи от всякакъв вид”, както е посочено в решението „Мюлер и др. срещу Швейцария”.  Защитата на политическото изразяване е с най-висока степен поради това, че е една от най-важните основи на демократичното общество и едно от главните условия на неговия напредък.

Обстоятелството, че чл. 10 ЕКПЧ защитава свободното изразяване на мнения, изисква на свой ред да бъде поставено недвусмислено ударение върху защитата на конкретните средства, чрез които се изразява мнението, защото всяко ограничение на средствата би ограничило и свободата да се получава и разпространява информация и идеи.

Съобразявайки тези принципни съображения, от които се изхожда винаги, когато се преценява необходимостта в едно демократично общество да бъде ограничавано правото на свободно изразяване и с оглед изложените доводи на защитниците и подсъдимите за настоящото производство като политически инспирирано, съдът следва да внесе едно съществено за правосъдието уточнение. Този процес няма за предмет даването на оценка, изразяване на одобрение или неодобрение на политическите възгледи на подсъдимите. Също така е недопустимо предметът на обвинението за това дали е извършено престъпление да бъде подменян с оценка за художествената, културната и историческа стойност на паметника, който е станал обект на посегателство или за комунистическите паметници въобще. Тези въпроси без съмнение са ценни за политическия и обществения дебат, тъй като фокусират общественото внимание в продължителен период от време, но тъкмо заради това задължително следва да бъдат поставяни и обсъждани без участието на органите на наказателния процес. В този смисъл събраните по делото доказателства еднопосочно и категорично установяват, че с оцветяването на паметника на ул. “Позитано” №20 и с изписването на надписите „Кой?БКП-ПОЗОР! Кой!” е изразено политическо мнение чрез изображение и слово. На това право е предоставена широка защита от международноправните актове и от Конституцията. Последователно, включително по делото Мурат Вурал срещу Турция с решение от 21.10.2014 г., в което се разглежда осъждането на жалбоподателя и наказването му с лишаване от свобода за боядисване на паметници като форма на политически протест, ЕСПЧ утвърждава, че съдържанието на мнението няма значение за предоставената защита поради изискванията за “плурализъм, търпимост и широта на възгледите, без които не може да има демократично общество”, както и че чл. 10 е приложим не само към информация и идеи, които са благосклонно приети, смятани са за безобидни или за израз на безразличие, но и онези, които обиждат, шокират или обезпокояват, всяват смут в големи групи от обществото.

Същевременно ползването на свободите – да се отстоява мнение и да се разпространяват идеи, е съпроводено със задължения и отговорности и може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита правата на другите. В този смисъл както чл. 39 от Конституцията, така и чл. 10 ЕКПЧ съдържат втори алинеи, в които са разписани ограниченията пред тези свободи.

Поради това следващият съществен за предмета на разглеждане правен въпрос е дали конкретната проява на политическо изразяване надхвърля границите, предоставени на свободата. Престъплението, което е предмет на обвинението, е хулиганство, което представлява посегателство срещу реда и общественото спокойствие. Хулиганството по смисъла на чл. 325, ал. 1 НК е непристойно поведение, демонстрация на грубо нарушаване на правилата на общежитието, извършено със съзнанието, че по този начин се изразява явно незачитане  на правилата на общността, на условията за нейното спокойно съществуване.

От текста на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЕКПЧ е видно, че поставеното ограничение пред свободата на изразяване е защитата на обществената сигурност, а не на чувството за благоприличие. Надхвърля се свободата на изразяване, когато се създават безредици, а не когато се възбужда възмущение и смут.  Според практиката на ЕСПЧ изключенията от свободата на словото “трябва да се тълкуват стеснително, а нуждата от ограничения да бъде убедително доказана” (решението по делото „Обзървър и Гардиън срещу Обединеното Кралство”). В този смисъл според съда инкриминирането на политическото мнение като хулиганство поначало не съответства на допустимите ограничения пред него по смисъла на чл. 10, ал. 2 ЕКПЧ.

Политическото мнение, доколко представлява участие в политическия дебат, само по себе си не може да представлява грубо неуважение, а представлява опит за привличане на общественото внимание, т.е. мотивът е тъкмо обратният – утвърждаване на определена идея, привличането на одобрението на обществото или на части от него на своя страна със стремеж към разширяване на политическото влияние.

Защитниците и подсъдимите в този смисъл излагат основателни твърдения, че темата, която е провокирала акцията – оценката на комунистическото управление и неговите идеологически символи, силно поляризира обществото, като контраверсните гледни точки са силно непримирими. Според защитника на подсъдимата за хулиганство може да се говори, само когато обществото като цялост е било скандализирано. В тази насока бяха исканията на защитниците за приобщаване към доказателствения материал на телевизионни предавания, които да установят различните гледни точки. Включително, че, нещо повече, доминиращата обществена нагласа не била скандализирана. Според съда тези обстоятелства, доколкото изискват базисно познание за защитените с криминализирането на хулиганството обществени отношения и за съдържанието на актуалния обществен дебат не се налага да бъдат доказвани, тъй като те са по подразбиране. Правосъдието би било обективно невъзможно, ако не изхожда от самопонятни разбирания за обществен интерес, за общи стандарти за благопристойно поведение и за обществено благо. Без значение е доминиращата обществена теза.

Основният въпрос по настоящото дело, поставен с конкретните рамки на обвинението, е за допустимостта на средствата – както на възведените в обвинението, така и на използваните от органите на наказателния процес.

Доколкото не беше доказано, че подсъдимите саморъчно са оцветили паметника или са написали включените в обвинението изрази, въпросът за средствата, използвани от извършителите, може да бъде разглеждан само по принцип. Без правно значение е, че подсъдимите заявяват, че носят политическа отговорност за резултата, след като не признават отговорност за начина, по който е постигнат. Както беше посочено, предмет на обвинението е изразяването на политическа позиция по художествен начин. Художественото/артистичното изразяване на мнение има  специфична защита като основно право, включително когато не е благопристойно. За да се признае такава защита, е достатъчна претенцията за творчество, а не нейното качество, оригиналност или културен принос. Защитата на правата като юридически механизъм несъмнено следва да се основава на обективни критерии, докато оценката представлява субективна гледна точка, мироглед, който тъкмо поради субективния си характер не може да бъде наложен като меродавен и надделяващ над останалите. Защитава се свободата на всяка изява, без тя да бъде предпоставена от предварителна културна цензура. В този смисъл и талантливата, и бездарната артистична проява имат еднаква защита на изразяване, защото защитаваната ценност е тази на свободния дебат и обмена на мнения. При художествения начин на изразяване на идеи специфичната защита съобразява и елемента на провокацията, присъщ на художествената интерпретация. Поради това съдът прие за безпредметно събиране на доказателства за изразени мнения в предаването на БТВ относно това дали Асен Генов е художник или хулиган, доколкото тази дилема няма правно значение. Политическият характер на проявата съдът приема за несъмнен.

Същевременно, по делото категорично е установено, че паметникът пред партийната централа на БСП, представляващ скулптурна композиция на проф. Любомир Далчев, е бил оцветен и изписан с надписи. Външният му вид и художествена стойност са били съществено засегнати. Това въздействие върху паметника, дори като политическа и художествена проява, следва да се разпростира в рамките на ограниченията на свободата на словото по чл. 10, ал. 2 ЕКПЧ – което е длъжно да спре там, където започва защитатата на другите правни блага, поставени като ограничение. Защитата би била неограничима, ако проява със същата насоченост, внушение и изразни средства, дързост или дори скандалност, беше направена без да се засягат чужди права – чужда собственост или чуждо авторско право. Както защитата на свободата на творческия жест не зависи от това дали той е талантлив или бездарен, така и съответно защитата на чуждите права – авторско или на собственост, не зависят от художествените качества на засегнатото произведение. В случая засегнато произведение има – скулптурната композиция, и това посегателство представлява противоправен акт, доколкото е извършено без съгласието на носителя на съответното право. Поради това и извършителите му следва да носят отговорност за него, която да включва репарирането на вредите и възстановяването на предишното положение. Тази отговорност обаче не е наказателна отговорност за извършено хулиганство и е проблем извън рамките на настоящия процес, поради което съдът прие за неотносим въпроса за собствеността на паметника. Възведената фактическа обстановка дава възможност да се обсъжда евентуална повреда на имот, но тя би била съставомерна само ако причинената вреда значително надхвърля идеята за участие чрез художествени средства в художествената дискусия. В конкретния случай доминиращо е художественото средство, а вредата е лесно отстранима чрез репариране.

Настоящият съдебен състав приема, че проявата не може да бъде квалифицирана като хулиганство и поради това, че то може да бъде извършено само с пряк умисъл, не и с евентуален – т.е. деецът извършва действията, като пряко цели да демонстрира грубото си неуважение към обществото. По делото е установено, че целта на извършителите на акцията е била да изразят политическа позиция чрез заклеймяване на политическата партия, управлявала по време на тоталитарната държава и свързването й с актуалните поводи за обществено безпокойство чрез добавяне на станалия емблематичен въпрос “Кой”. Защитата на подсъдимите представи по делото публикация, която беше приобщена към доказателствения материал, от вестник “Труд” от 29.03.1993 г. под заглавие “Жалоните на поробителя”. В нея се съдържа писмо на проф. Любомир Далчев, в което той изразява становището си за липсата на морално право “на колегията от номенклатурата и техните привърженици” да защитават “своите изградени паметници, с които искаха да утвърдят или напомнят за присъствието си”. Настроен изключително критично към комунистическите паметници, включително към собственото си участие в изграждането им, Далчев обаче не допуска поругаването им и изразява гледна точка, различна от застъпената с разглежданата политическа акция. “Налага се въпросът – трябва ли всичко създадено през комунистическия режим да бъде унищожено? Разумно ли е това? Сега, ако нещо ни дразни поради сюжета или нещо друго, нека го отстраним, да го скрием, но не и да го унищожим. Бъдещите поколения ще преценят тяхната стойност” посочва в заключение Далчев в споменатата публикация.

Така или иначе, дебатът за миналото, за съдбата на идеологическите паметници не може да бъде предмет, на който и да било наказателен процес. Ролята на правосъдието не е да изземе функциите на обществената дискусия чрез въвеждане на ред и налагане на санкции или чрез изразяване на предпочитание към един политически възглед пред друг посредством държавна принуда. Противното би представлявало само по себе си недопустима държавна намеса в суверенното поле на гражданското общество.

Поради това намесата на органите на наказателния процес, които инкриминират изразът „Кой?БКП-Позор! Кой” като хулиганство, обективно не може да бъде средство, което да внася ред в политическия дебат, не преодолява разделението, а го задълбочава, като допринася за поляризирането на непримиримите позиции. Ако правосъдието се намеси на страната на едната, това би означавало възвеждането й в доминираща държавна нагласа. Иначе казано, би представлявало нарушение на политическия плурализъм и съответно проява на потисничество. В същото време по делото бяха представени доказателства, че в сходна ситуация, прокуратурата е подходила различно. От постановление от 25.10.2013 г. на СРП по ДП № ЗМ3269/2013 г. на 1 РУП-СДВР, пр. пр. № 30888/2013 г. е видно, че е прекратено наказателното производство за хулиганство срещу гражданин, който пред полицейските служители оцветил с боя паметника на съветската армия. Прието е, че проявата не представлява грубо нарушаване на обществения ред и не изразява явно неуважение към обществото.

Както е посочено в чл. 10 ЕКПЧ, всяка намеса в свободата на изразяване трябва да е необходима в едно демократично общество. В решението си по делото „Институт “Ото Премингер”, свързано с изземване и последваща конфискация на филм, който според австрийските съдилища дискредитира римо-католическата религиозна доктрина, ЕСПЧ приема, че може да бъде добавено задължение във възможно най-голяма степен да бъдат избягвани изрази, които са безпричинно обидни за други хора и така нарушават правата им, когато по този начин съвсем не съставляват принос към обществения дебат за осигуряване напредъка на човешката дейност”.

Основните критерии, които възвежда ЕСПЧ при сблъсък между свободата на творческо изразяване и правата на другите, е преценката дали достойнството на проявата като произведение на изкуството или като принос към обществения дебат са по-важен фактор  от онези негови характеристики, които могат да го направят обиден или шокиращ за широката публика. Във всеки такъв случай се налага необходимостта да се балансират конфликтните права, като се претеглят едно срещу друго, за да се прецени дали ограниченията, които са наложени по отношение на едното, са били необходими в едно демократично общество.

В настоящия случай, когато се преценява, дали евентуалното ангажиране на административнонаказателната отговорност на извършителите за инкриминираната проява е необходима в едно демократично общество, следва да се преценят съществуващите обществени интереси. В тази насока съдът взе предвид социалния контекст на събитието – в период на правителствена криза и ескалиращо обществено недоволство от управлението на държавата и участието на партиите в него; обществените дискусии за осмисляне на последиците от управлението на комунистическата партия върху актуалното състояние на държавното управление и съдбата на паметниците, свързвани с комунистическата идеология или метода на социалистическия реализъм. Всичко това според съда установява, че въздействието върху паметника на ул. “Позитано” № 20 на датата, на която се е чествала Октомврийската революция в СССР, не може да бъде квалифицирано като “безпричинно” в смисъла на изолирана или самоцелна проява, откъснато от актуалните събития и обществените вълнения. Поради това ангажирането на санкционна отговорност, каквато е административнонаказателната, не е необходимо в едно демократично общество по смисъла на чл. 10, ал. 2 ЕКПЧ.

С оглед изложените съображения съдът призна подсъдимите за невинни и ги оправда по повдигнатото им обвинение по чл. 325, ал. 1 НК.

Предвид изхода на делото направените разноски остават за сметка на държавата.

Мотивиран от изложеното, съдът постанови решението.

Председател: