В последното си тълкувателно решение, Върховния касационен съд постановява следното:
Срокът по чл. 390, ал. 3, изр. 1-во ГПК за предявяване на бъдещия иск тече от постановяване на определението за допускане на обезпечението, освен в случаите на неспазен от съда срок по чл. 395, ал. 2 ГПК, когато срокът за предявяване на бъдещия иск тече от връчване на определението.
Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 6/2013 г., ОСГТК, докладчик съдията Светла Цачева
Тълкувателното дело е образувано с разпореждане на Председателя на Върховния касационен съд на основание чл. 128, ал. 1 ЗСВ по предложение от заместник-председателите и ръководители на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд за приемане на тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии по следните спорни въпроси, свързани с обезпечителното производство:
1. Кой е началният момент на срока по чл. 390, ал. 3, изр. 1 ГПК.
2. Как се доказва, че искът е предявен в определения от съда срок в хипотезата на чл. 390, ал. 3 във връзка с ал. 1 ГПК.
3. Налице ли е обезпечителна нужда за обезпечаване на искове за собственост чрез налагане на обезпечителна мярка „възбрана“.
4. Налице ли е обезпечителна нужда от налагане на възбрана в случаите, при които вписването на исковата молба има оповестително защитно действие.
5. Предпоставка ли е за допускане на обезпечение чрез налагане на възбрана или запор принадлежността на имуществото – предмет на обезпечението, към патримониума на ответника.
6. Кои лица са процесуално легитимирани да обжалват определението за допускане на обезпечение на иска.
7. Подлежи ли на касационно обжалване определение на окръжен съд, постановено по частна жалба срещу определение на районен съд по молба за спиране на изпълнението по чл. 524 ГПК.
Общото събрание на гражданска и търговска колегии на Върховния касационен съд (ОСГТК на ВКС), за да се произнесе, съобрази по поставените въпроси следното:
По въпроса кой е началният момент на срока по чл. 390, ал. 3, изр. 1 ГПК в съдебната практика са изразени три становища.
Първото становище е, че срокът за предявяване на бъдещия иск тече от постановяване на определението за допускане на обезпечението, освен в случаите на неспазен от съда срок почл. 395, ал. 2 ГПК, когато срокът за предявяване на бъдещия иск тече от връчване на определението.
Други съдилища са на становище, че срокът за предявяване на бъдещия иск тече от постановяване на определението за допускане на обезпечението. Съображенията са, че съгласно чл. 395, ал. 2 ГПК молбата за допускане на обезпечение се разрешава от съда в деня на подаването и. Неотложният интерес на молителя налага той да следи сам за момента на произнасянето в деня на подаване на молбата, в който ден може да получи препис от определението на съда.
Някои съдилища считат, че срокът за предявяване на бъдещия иск тече от връчване на определението за допускане на обезпечение. Това е моментът, в който молителят узнава не само за наложената обезпечителна мярка, но и за определения от съда срок, в който може да предяви иска си, както и за последиците от непредставяне на доказателства за това. Поради това срокът за предявяване на иска не може да се брои от по-ранен момент, какъвто е датата на постановяване на определението, без то да е съобщено.
Общото събрание на гражданската и търговската колегии счита за правилно първото становище.
Срокът за предприемане на процесуални действия тече от момента, в който страната е известена за процесуалните си права и задължения. Страната се счита известена, когато съдът я е уведомил за началото на срока или този ден е посочен в закона.
Когато денят, в който съдът следва да се произнесе по направено от страната искане е определен в закона, каквато е уредбата по чл. 395, ал. 2 ГПК, счита се, че страната е известена за този ден и следва да се яви, за да получи препис от акта на съда. С произнасянето на съда в определения от закона ден започва да тече и началото на срока за съответното процесуално действие, независимо дали страната се е явила, за да се запознае, съответно да получи препис от акта. Това правило, проведено докрай в производствата, налагащи бързи мерки за защита на субективни права на гражданите (обезпечителното производство и бързото производство по Глава ХХV ГПК) не злепоставя интересите на страната, тъй като тя е предварително известена за деня, в който ще бъде постановен съдебният акт. В случаите обаче, когато срокът по чл. 395, ал. 2 ГПК не бъде спазен от съда – когато съдът не се е произнесъл по искането за допускане на обезпечение в деня на подаване на молбата, срокът за предявяване на бъдещия иск тече от връчване на определението по допускане на обезпечението. Страната не може да бъде обременена със задължението в течение на неопределен период да проверява ежедневно за произнасяне на съда, поради което молителят следва да бъде уведомен за допуснатото в негова полза обезпечение на бъдещия иск, а началото на срока за предявяване на иска тече от връчване на съдебния акт.
2. По въпроса как се доказва, че искът е предявен в определения от съда срок в хипотезата на чл. 390, ал. 3 във връзка с ал. 1 ГПК:
Според първото становище, молителят доказва, че е предявил иска в определения срок с представяне пред съда по обезпечението на надлежни доказателства. Съдът не отменя обезпечението, когато му е служебно известно, че искът е предявен в срок.
Според второто становище, молителят е задължен да представи надлежни доказателства за предявяване на иска в определения му срок, независимо дали предявяването на иска е служебно известно на съда.
Общото събрание на гражданската и търговската колегии счита за правилно първото становище.
Съгласно чл. 390, ал. 3 ГПК, при допускане на обезпечение на бъдещ иск, съдът определя срок за предявяването му, който не може да бъде по-дълъг от един месец и отменя служебно обезпечението, когато молителят не представи доказателства за предявяване на иска в определения срок. Доказателства за предявяване на иска в определения срок могат да бъдат препис от исковата молба с отразена дата на постъпването и в съответния съд, както и съдебно удостоверение за същите факти. Законът изрично вменява на молителя задължението на представи пред съда по обезпечението доказателства за предявяване на иска, обвързвайки неизпълнението на това задължение с отмяна на допуснатата обезпечителна мярка. Съдът по обезпечението няма задължение да извършва служебна проверка дали искът е предявен своевременно – проверката му е ограничена върху това дали по делото са представени доказателства за предявяване на иска в определения срок по чл. 390, ал. 3 ГПК. Представянето на доказателствата за своевременно предявяване на иска пред въззивния съд в производството по подадена частна жалба срещу определението за отмяна на обезпечението, не обуславя отменяване на същото. Въззивният съд отменя определението за отмяна на обезпечението само в случаите, когато частният жалбоподател докаже, че е изпълнил задължението си по чл. 390, ал. 3, изр. II-ро ГПК, но доказателствата за това неправилно не са били зачетени от съда по обезпечението. Когато законът задължава страната да представи доказателства за настъпването на определен факт (аналогична хипотезата по чл. 415, ал. 2 ГПК вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК), съдът няма служебно задължение да изследва дали фактът се е осъществил, а последиците от недоказването му се понасят от страната, която не е изпълнила процесуалните си задължения.
Изключение от това правило е само случаят, когато съдът по обезпечението е извършил съдопроизводствени действия по предявения в срок иск – когато искът е предявен и разпределен за разглеждане на съдебният състав, произнесъл се по допускане на обезпечението. Когато същият съдебен състав се е произнесъл по допустимостта на иска и редовността на исковата молба (чл. 129 ГПК и чл. 130 ГПК), то фактът на предявяване на иска му е служебно известен и следва да бъде съобразен – чл. 155 ГПК.
3. По въпроса налице ли е обезпечителна нужда за обезпечаване на искове за собственост чрез налагане на обезпечителна мярка „възбрана“:
Според първото становище е налице обезпечителна нужда, каквато може да възникне по повод на всеки иск, независимо от вида на търсената защита.
Други съдебни състави считат, че обезпечителна нужда по искове за собственост чрез налагане на възбрана не е налице, тъй като ефектът на непротивопоставимост по отношение на ищеца на извършено в хода на процеса прехвърляне на спорното право следва от общия принцип, че никой не може да прехвърли права които не притежава.
Общото събрание на гражданската и търговската колегии счита за правилно първото становище.
Нужда от обезпечителната мярка „възбрана“ възниква когато се преследва ефектът на непротивопоставимост на извършено след възбраната прехвърляне или учредяване на вещни права върху недвижимия имот от ответника. При исковете за собственост, непротивопоставимостта на извършеното прехвърляне на чужда вещ следва от чл. 21, ал. 1 ЗЗД, който изразява общия принцип, че никой не може да прехвърли права, каквито не притежава. Прехвърлянето на чужда вещ, както и последващите разпоредителни действия с нея са непротивопоставими на действителния собственик, независимо от вписването на съответните сделки и без оглед на това кога е вписана исковата молба, с която действителния собственик претендира правото си на собственост. За непротивопоставимостта на извършените сделки е без значение и дали действителният собственик ще впише възбрана върху своя собствен имот, но по персоналната партида на съответния „приобретател“ по непротивопоставимата сделка. И без налагане на обезпечителна мярка „възбрана“, прехвърлянето на спорния имот на трето лице е непротивопоставимо на действителния собственик.
Вписването на възбрана обаче има и друг ефект – претенцията на действителния собственик придобива публичност и това прави последващи сделки, извършени от приобретателя на чужда вещ непротивопоставими и поради поредността на вписванията. Този ефект на възбраната създава интерес за действителния собственик да иска вписването и върху неговия собствен имот, но по персоналната партида на ответника по иска. Поради вписването на възбраната отпада необходимостта ищецът по ревандикацията да изменя иска в случай на междувременно извършено последващо разпореждане с имота. Той ще разполага с възможността да започне принудително изпълнение за въвод в имота въз основа на изпълнителния лист по решението срещу ответника, а въпросът за правата на последващия приобретател (трето лице, намерено при въвода от съдебния изпълнител във владение на имота) ще се разрешат в производството по чл. 524 ГПК – въпросът за поредността на вписванията и евентуалната противопоставимост на правата на приобретателя.
4. Налице ли е обезпечителна нужда от налагане на възбрана в случаите, при които вписването на исковата молба има оповестително-защитно действие.
Според първото становище в случаите, при които вписването на исковата молба има оповестително-защитно действие, обезпечителна нужда от налагане на възбрана има само при искане за обезпечение на бъдещ иск, както и за времето от предявяване на иска до вписване на исковата молба.
Според друго становище вписването на исковата молба не е пречка за обезпечаване на иска чрез налагане на възбрана, тъй като тази обезпечителна мярка в по-голяма степен охранява правата на ищеца.
Третото становище е, че обезпечителна нужда от налагане на възбрана не е налице, тъй като ефектът на непротивопоставимост при извършено разпореждане от ответника в хода на процеса е постигнат посредством вписването на исковата молба.
Общото събрание на гражданската и търговската колегии счита за правилно първото становище.
Съгласно чл. 401 ГПК, наложената за обезпечение на иска възбрана произвежда действието, предвидено в чл. 451 – 453 ГПК – извършените от длъжника разпореждания с възбранения имот са недействителни спрямо взискателя; на взискателя не могат да бъдат противопоставени прехвърлянето и учредяването на вещни права, както и решения по искови молби, които не са били вписани преди възбраната. Идентичен е и правният ефект от вписването на искова молба, имащо оповестително – защитна функция да се даде гласност на съдебния спор относно недвижим имот и да се осигури противопоставимост при конкуренция на права от същия праводател, тъй като придобитите от трети лица вещни права след вписването не могат да бъдат противопоставени на ищеца (чл. 114 ЗС; чл. 17, ал. 2 ЗЗД, чл. 19, ал. 3 ЗЗД, чл. 33, ал. 3 ЗЗД, чл. 88, ал. 2 ЗЗД, чл. 135, ал. 1 ЗЗД, чл. 227, ал. 5 ЗЗД).
Предвид идентичния правен ефект на вписването на исковата молба и налагането на възбрана върху спорния имот, когато исковата молба е вписана не е налице обезпечителна нужда от допускане на обезпечителна мярка. Ефектът на непротивопоставимост на правата на ищеца е постигнат с вписването на исковата молба – всяко извършено от ответника действие на разпореждане с имота след вписването е недействително.
Обезпечителна нужда от налагане на възбрана е налице само при искане за допускане на обезпечение на бъдещ иск, тъй като в този случай ищецът има интерес да осигури непротивопоставимост на правата си върху имота преди да е настъпил ефектът от вписване на исковата молба. Когато искът не е обезпечен по реда на чл. 390 ГПК, обезпечителна нужда е налице и в периода между постъпване на исковата молба в съда и вписването и по реда на Правилника за вписванията. В този период, който може да е с различна продължителност в зависимост от бързината на вписването, за ищеца е налице интерес да осигури непротивопоставимост на правата си, което ще бъде постигнато чрез наложена обезпечителна мярка възбрана.
5. По въпроса предпоставка ли е за допускане на обезпечение чрез налагане на възбрана или запор принадлежността на имуществото -предмет на обезпечението, към патримониума на ответника:
Според първото становище, принадлежността на имуществото към патримониума на ответника не е предпоставка за допускане на обезпечение върху това имущество чрез налагане на възбрана или запор. В обезпечителното производство не се изследва титулярството на правото на собственост върху вещите, предмет на обезпечението, като за неговото допускане е достатъчно да се установят положителните предпоставки по чл. 391 ГПК и липсата на пречки по чл. 393 ГПК.
Второто становище е, че принадлежността на имуществото към патримониума на ответника е предпоставка за допускане на обезпечение върху това имущество чрез налагане на възбрана или запор. В обезпечителното производство съдът трябва да изследва принадлежността на имуществото, предмет на исканата обезпечителна мярка като предпоставка за допускане на обезпечението.
Общото събрание на гражданската и търговската колегии счита за правилно първото становище.
Предпоставките за допускане на обезпечението са предявеният иск да е допустим, вероятно основателен и да е налице обезпечителна нужда. Преценката за вероятната основателност на иска се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства (чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК), а когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, при представяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл. 180 и 181 ЗЗД, т. е. законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда, а вероятната му основателност може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за евентуалните вреди, които ответникът ще претърпи ако обезпечението е неоснователно (чл. 391, ал. 3 ГПК).
Обезпечителната мярка възбрана на недвижим имот се налага чрез вписването и в нотариалните книги по партидата на ответника – съгласно чл. 36, ал. 1 от Правилника за вписванията, в партидната книга се нанасят последователно накратко под името на всеки собственик и на определената за него страница, извършените вписвания, отбелязвания и заличавания, които се отнасят до него, като се посочва и съответната книга, томът и страницата, където е подреден актът. Ако длъжникът действително е собственик на възбранения имот, вписаната възбрана ще породи действие, като съгласно чл. 453 ГПК, извършените след вписването разпоредителни сделки с имота ще бъдат непротивопоставими на ищеца. Когато имотът в действителност не е собственост на ответника по обезпечението, извършените от него разпоредителни сделки с чужд имот ще бъдат непротивопоставими на действителния собственик независимо дали е вписана възбрана. Когато имотът е собственост на трето лице, възбраната няма да породи действие спрямо него, тъй като в нотариалните книги по партидата му няма да има никакво вписване. По тези съображения, в обезпечителното производство е безпредметно да се изследва собствеността на имота, върху който се иска налагане на възбрана.
До момента в страната не е въведен имотен регистър. Съгласно чл. 74 ЗКИР, вписванията се извършват по реда на Правилника за вписванията по персоналната партида на ответника, поради което вписването по имотни партиди не поражда никакво правно действие, т. е. приемането на Закон за кадастъра и имотния регистър не променя изложените мотиви относно безпредметността на проверката за собственост при налагане на обезпечителна мярка „възбрана“.
Не може да бъде споделена тезата, че правото на собственост на ответника върху възбранявания имот трябва да бъде доказано от ищеца и изследвано от съда. Ищецът не може да разполага с писмени доказателства, че ответникът е собственик и правото на собственост не винаги е удостоверено в документ. Така, съдът не може да изследва въпроса за правото на собственост при искане за налагане на възбрана за обезпечение на ревандикационен иск, тъй като ищецът ще трябва да докаже първо неговата вероятна основателност, т. е., че той е собственик, за да бъде допуснато обезпечение, а след това да докаже и че ответникът е собственик, за да бъде постановена исканата мярка.
Не се извършва проверка за собственост и при налагане на обезпечителна мярка запор на движима вещ. Такава проверка не може да бъде извършена в обезпечителното производство, тъй като собствеността върху движими вещи се доказва със свидетелски показания, а ако са налице писмени доказателства, то те доказват правото на собственост само към един определен минал момент. Резонно е ищецът да не разполага с писмени доказателства за правото на собственост на ответника върху вещта, а такива могат и да не бъдат съставени при последващото и прехвърляне. Правото на собственост върху движима вещ се доказва с верига от оборими презумпции (който държи владее, който владее, владее за себе си, който владее за себе си е собственик, освен ако от обстоятелствата е явно, че вещта принадлежи другиму). Затова и при изпълнение върху движима вещ, съдебният изпълнител не събира доказателства за собствеността, а използва индиции за собствеността – описва, оценява и предава за пазене вещта, само когато я намери в държане на длъжника, а в случаите, когато вещта не се намери у длъжника, кредиторът може да поиска запориране на вземането на длъжника за връщане на вещта от третото лице, което я държи (чл. 450, ал. 3 ГПК), но това може да бъде осъществено само чрез налагане на нова, различна обезпечителна мярка.
Когато постановената от съда обезпечителна мярка е запор на вземане, тя се налага от съдебния изпълнител, който изпраща на третото задължено лице запорно съобщение (чл. 449, ал. 1, чл. 450, ал. 2, чл. 507, 515, 516 и 517 ГПК). Третото лице може да признае задължението си и да предаде дължимото на съдебния изпълнител (чл. 508 ГПК), а ако не стори това съдебният изпълнител възлага на кредитора вземането за събиране или вместо плащане (чл. 510 ГПК). Дали съществува запорираното и непризнатото вземане ще се установи едва в производството по суброгаторния иск (чл. 134 ЗЗД), който е на разположение на кредитора, когато той твърди, че съществува такова вземане. Ето защо, съществуването на вземането не може да бъде проверено в обезпечителния процес. Независимо от това, проверката е безпредметна, тъй като за дълга може да не съществуват документи, а ако съществуват мястото на държането им е в длъжника, а не в неговия кредитор – молителят по обезпечението.
6. Кои лица са процесуално легитимирани да обжалват определението за допускане на обезпечение на иска:
Според първото, формирано в съдебната практика становище, легитимирани да обжалват определението на съда по обезпечение на иска са ищецът при отказ да се допусне обезпечение или при допускането му при различни от исканите условия, ответникът и всяко лице, чиято правна сфера е накърнена от допуснатата обезпечителна мярка.
Според второто становище, процесуално легитимирани да обжалват определението за допускане на обезпечение на иска са единствено молителят и ответника, но не и трети лица, които твърдят, че са засегнати от допуснатото обезпечение.
Общото събрание на гражданската и търговската колегии счита за правилно първото становище.
Съгласно чл. 396, ал. 1 ГПК, легитимирани да обжалват определението на съда по обезпечение на иска са страните в обезпечителното производство. Когато страните в исковия и обезпечителния процес съвпадат това са ищецът и ответникът по иска, явяващи се молител и ответник по обезпечението. Страните по исковия, обезпечителния и изпълнителния процес обаче не винаги съвпадат. Така при налагане на обезпечителна мярка по чл. 397, т. 3 ГПК „спиране на изпълнението“, възможно е ищецът по иска да е длъжник по изпълнението, а ответникът взискател, но възможно е да се иска спиране на изпълнението от ищец срещу ответник, който е длъжник по изпълнително дело с друг взискател, който не е страна в исковия процес. В този случай допуснатата обезпечителната мярка не ограничава правната сфера на ответника по иска, длъжник по изпълнението, а правната сфера на взискателя, който не е страна по предявения иск. Процесуално легитимиран да обжалва допуснатото
обезпечение в този случай не е ответникът по иска, длъжник по изпълнението, чиято правна сфера не се засяга от спирането, а взискателят по изпълнителното дело, който не е страна по предявения иск, но е страна в обезпечителното производство, тъй като правна му сфера е засегната от обезпечителната мярка.
Изводът, че определението по допускане на обезпечение може да бъде обжалвано от всяко лице, чиято правна сфера е засегната от обезпечителната мярка се подкрепя и от препращащата разпоредба на чл. 401 ГПК относно действието на обезпечителната мярка. Препращането към разпоредбите, намиращи се в Глава 39 ГПК „Защита срещу изпълнението“ (чл. 435, ал. 4 ГПК и чл. 440 ГПК), сочи за идентичност на способите за защита на третите лица в изпълнителния и обезпечителния процес. Когато третото лице, в чието владение са намира вещта в деня на запора, възбраната или предаването, може да обжалва действията на съдебния изпълнител за насочване на изпълнението върху тези вещи (чл. 435, ал. 4 ГПК) или разполага с иск, за да установи правата си върху предмета на обезпечителната мярка, то това трето лице е легитимирано да обжалва и определението, с което е допусната тези обезпечителна мярка, засягаща правната му сфера.
Трето лице, легитимирано да обжалва налагането на обезпечителна мярка „възбрана“ върху недвижим имот или да иска отмяната и е и действителният собственик на имот, неправилно посочен като собственост на ответника.
7. Подлежи ли на касационно обжалване определение на окръжен съд, постановено по частна жалба срещу определение на районен съд по молба за спиране на изпълнението по чл. 524 ГПК.
Според първото становище, производството по чл. 524 ГПК е по съществото си обезпечително и като такова подлежи на двуинстанционно разглеждане.
Според второто становище, определението на окръжен съд, постановено по частна жалба срещу определение на районен съд по молба за спиране на изпълнението по чл. 524 ГПК, подлежи на касационно обжалване по силата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Третото становище е, че определението на окръжен съд, постановено по частна жалба срещу определение на районен съд по молба за спиране на изпълнението по чл. 524 ГПК, подлежи на касационно обжалване по силата на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Общото събрание на гражданската и търговската колегии счита за правилно първото становище.
Съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 и т. 2 ГПК, на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат определения на въззивни съдилища, с които се потвърждават определения, преграждащи развитието на делото и определения, с които се дава разрешение по съществото на други производства или се прегражда тяхното развитие. Определението на окръжен съд, постановено по частна жалба срещу определение на районен съд по молба за спиране на изпълнението по чл. 524 ГПК не попада в посочените категории актове – това определение несъмнено не е преграждащо, нито разрешава материалноправен въпрос, свързан с предмета на това производство. По своята правна същност, производството по чл. 524 ГПК е специфично производство за обезпечаване на бъдещ иск – спирането на принудителното изпълнение обезпечава бъдещия иск на третото лице, заявяващо права върху присъдения имот, което по своя характер е обезпечителна мярка. Определението по чл. 524 ГПК има привременен характер, тъй като действието му е до приключване на производството по иска на третото лице, като целта му е да съхрани статуквото предвид претендираното от третото лице право върху имота. Ето защо и с оглед постановките на т. 6 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. ОСГТК ВКС и ТР № 1 от 21.07.2010 г.ОСГТК ВКС, определенията на окръжните съдилища, постановени по частна жалба срещу определения на първоинстанционния съд за спиране на изпълнението по чл. 524 ГПК не подлежат на касационно обжалване освен в хипотезата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК.
По изложените съображения Общото събрание на гражданската и търговската колегия на Върховния касационен съд
1. Срокът по чл. 390, ал. 3, изр. I-во ГПК за предявяване на бъдещия иск тече от постановяване на определението за допускане на обезпечението, освен в случаите на неспазен от съда срок по чл. 395, ал. 2 ГПК, когато срокът за предявяване на бъдещия иск тече от връчване на определението.
2. В хипотезата на чл. 390, ал. 3 във връзка с ал. 1 ГПК, молителят доказва, че е предявил иска в определения срок с представяне пред съда по обезпечението на надлежни доказателства – препис от искова молба с отразена дата на постъпването и в съответния съд или съдебно удостоверение за същите факти. Съдът не отменя обезпечението, когато му е служебно известно, че искът е предявен в срок.
3. Налице е обезпечителна нужда за обезпечаване на искове за собственост чрез налагане на обезпечителна мярка „възбрана“.
4. В случаите, при които вписването на исковата молба има оповестително – защитно действие е налице обезпечителна нужда от налагане на възбрана само при искане за допускане на обезпечение на бъдещ иск, както и в периода между постъпване на исковата молба в съда и вписването и по реда на Правилника за вписванията.
5. Принадлежността на имуществото, предмет на обезпечението, към патримониума на ответника не е предпоставка за допускане на обезпечение чрез налагане на възбрана или запор.
6. Легитимирани да обжалват определението на съда по обезпечение на иска са ищецът при отказ да се допусне обезпечение или при допускането му при различни от исканите условия, ответникът и всяко лице, чиято правна сфера е накърнена от допуснатата обезпечителна мярка.
7. Определение на окръжен съд, постановено по частна жалба срещу определение на районен съд по молба за спиране на изпълнението по чл. 524 ГПК не подлежи на касационно обжалване освен в хипотезата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК.