Висшият адвокатски съвет подкрепя законопроекта и намира, че той съответства на целите, формулирани в мотивите, отговаря на констатираните от Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ недостатъци в производствата по наказателни дела и би могъл да има дисциплиниращо въздействие върху участниците в тях.

ДО
КОМИСИЯТА ПО ПРАВНИ ВЪПРОСИ
НА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРОТО
НАРОДНО СЪБРАНИЕ

С Т А Н О В И Щ Е

НА ВИСШИЯ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ

ОТНОСНО :
ПРОЕКТ ЗА ЗАКОН ЗА ИЗМЕНЕНИЕ И ДОПЪЛНЕНИЕ
НА НАКАЗАТЕЛНО-ПРОЦЕСУАЛНИЯ КОДЕКС
№ 354-01-35

УВАЖАЕМИ ГОСПОЖИ И ГОСПОДА,

Изразяваме подкрепата си по принцип  и желаем да посочим подробни доводи само по отношение някои текстове, които специално подкрепяме или против които възразяваме.

1. Особена значимост според нас има премахването на фигурата на „вечния обвиняем” чрез създаването на Глава 26 „Разглеждане на делото в съда по искане на обвиняемия”.

Глава 26 е не само средство за съкращаване на процеса, но и средство за защита срещу перманентна наказателна репресия. По данни, изнесени през м.декември 2012 от временно изпълняващия длъжността главен прокурор Бойко Найденов, общо 900 000 дела са прекратени от прокуратурата поради изтекла  давност. Това на практика означава, че е проявено  продължително бездействие от разследващите по различни причини. Ето защо е в интерес и на обвиняемите, и на пострадалите разследването да бъде проведено в разумен срок. Прокурорът има пълната дискреция да  привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления и да ги разследва, но правото да обвинява е неразривно свързано със задължението да прави това  не  колкото дълго прецени, а в разумен срок по чл.6 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи  /ЕКПЧОС/. Нещо повече , съгласно чл.22 ал.2 НПК прокурорът е задължен да осигури провеждането на досъдебното производство в предвидените в този кодекс срокове. Именно в тази връзка не може да се  превръща в закон неписаното разбиране, че сроковете за прокуратурата са винаги инструктивни, а за останалите участници в процеса- преклузивни.
Следва да се подчертае, че въвеждането на възможност обвиняемият да поиска внасяне на делото му в съда не препятства задълбоченото и сериозно разследване дори в рамките на най-дългата по закон погасителна давност.  Това е така, защото според чл.219 ал.1 от НПК към привличане на едно лице като обвиняем се пристъпва когато се съберат достатъчно доказателства  за виновността. Т.е не би следвало да се повдига и предявява обвинение веднага след образуване на делото или в момент, в който не са събрани достатъчно доказателства  относно виновността на извършителя. Едно деяние може свободно да бъде разследвано дотогава, докато се съберат нужните за обосноваване на осъдителна присъда доказателства, но задълбоченото разследване не предполага непременно наличие на обвиняемо лице.  Тогава, когато „достатъчно доказателства” по смисъла на чл.219 ал.1 НПК  са вече налице, следва повдигане на обвинението и един  двугодишен срок след това трябва да бъде достатъчен, за да се съберат останалите доказателства.

Не на последно място, законопроектът отчита констатациите на Европейския съд по правата на човека по  редица дела и генералното заключение по пилотното дело Димитров, Хамънов от 10 май 2010 г., че Глава 26 е единственото ефикасно вътрешноправно средство, което може да препятства забавянето на наказателните дела.  В §92 от решението е заявено: „1.  Възможността делото на обвиняемия да бъде внесено за разглеждане от съд или производството по това дело да бъде прекратено, ако предварителното разследване продължава прекалено дълго е единственото правно средство, което Съдът намира, в определени ситуации, за ефективно във връзка с продължителността на наказателното производство в България (виж Ганчев срещу България, № 57855/00, §§ 23 34, 12 април 2007 г.; Йордан Йорданов и други срещу България, № 23530/02, §§ 65 67, 2 юли 2009 г.; и Герджиков срещу България, № 41008/04, § 31, 4 февруари 2010 г.). То обаче не би могло да предостави адекватно обезщетение на никой от жалбоподателите.”
Установеният проблем в обезщетяването за забавянето е отстранен с измененията в ЗСВ –въвеждане на глава Трета”а” и на новия чл.2б от ЗОДОВ.
Аналогична констатация е направил ЕСПЧ  в делото Бисер Костов против България, Решение от 10.01.2012 (Жалба № 32662/06):
„85.  По отношение на процедурата съгласно член 239a, Съдът вече е отбелязал, че това е единственото средство за защита, което може да се счита за ефективно (най-малкото при някои положения) по отношение на жалби относно прекомерната продължителност на наказателното производство. Въпреки това, както е посочено от българския Конституционен съд (виж параграф 58 по-горе), това средство използва формален критерий за измерване на „разумния срок“, което в някои случаи би могло, в противоречие с обществения интерес нарушителите да бъдат изправени пред правосъдието, да има за последица неправомерното прекратяване на наказателното преследване (виж. Димитров и Хамънов срещу България, № 48059 /06 и 2708 /09, § 119, 10 май 2011 г.). По мнението на Съда в настоящия случай става тъкмо това. Успешното позоваване от страна на обвиняемия на средството за защита съгласно член 239a довежда до незабавното прекратяване на непълноценното разследване, белязано от упорития отказ на прокурора да отговори на съображенията, изразени нееднократно от съдилищата. „
Анализът на ЕСПЧ води до извода, че в някои случаи прекратяването на делото  чрез  института на Глава 26 може и да наруши правата на пострадалите лица, но това се случва само когато /както в делото Бисер Костов/ разследването е било непълноценно и е белязано от упорито нежелание на прокурора да се съобрази с доводите на съдилищата. Така се е случило и по делото Филипови против България, решение от 04.12.2012 г.където ЕС приема :” 70. Тези забавяния в голямата си част се дължат на поведението на прокуратурата и разследващите органи. Тези органи явно и демонстративно, използвайки думите на Софийския военен съд, не са спазили указанията на съдилищата след връщане на делото за допълнително разследване (виж параграфи 26 и 31 по-горе). Това е особено тревожно, тъй като е в състояние да лиши системата на съдебен контрол на прекратяването на наказателните производства”
В други случаи обаче, както това е сторено по делото Шишкови против България  , внасянето на делото в съда по искане на обвняемия е дисциплинирало и мотивирало прокурора. В решението от 25 .03.2010 по това дело, ЕСПЧ  заявява :   „Съдът отбелязва, че процедурата е продължила четири години от 1999 до 2003 без да се инициира съдебно преследване /да се внесе в съда/ .Това забавяне е дало основание на обвиняемия да поиска делото му да се внесе в съда или да бъде прекратено съгласно чл.239а от НПК. След започване на процедурата по чл.239а от НПК прокуратурата е внесла обвинителен акт и след получаване на указания от Военноокръжния съд да поправи редица пропуски, е внесла коригирано обвинение. Поради това съдът заключава, че въпреки първоначалното си забавяне и въпреки извършените след това редица процесуални нарушения, веднаж като е започнала процедурата по чл.239а от НПК прокуратурата е действала определено и  целенасочено за идентифициране и обвиняване на този, който е отговорен)”
Въз основа на цитираната тук практика на ЕСПЧ е несъмнено както че Глава 26 е наистина единственият способ за действително ускоряване на наказателните производства, както и че ако са породени проблеми, свързани с нарушени права на пострадалите, те не са възникнали вследствие прилагането на Глава 26, а в резултат на предхождащо бездействие на разследващите и неглижиране на дадените им указания. В този смисъл внасянето на делото в съда по искане на обвиняемия е резултат от нарушени права, а не първопричина за нарушаването им.
Поради изложеното подкрепяме напълно редакцията на предложената Глава 26.

2. Висшият адвокатски съвет възразява против включването на повереника на гражданския ищец, частен обвинител и частен тъжител  в кръга на страните по чл.  243 т.3 и т.4 НПК.

Предложеното разрешение е в остра колизия с наказателнопроцесуалната теория  и ще доведе до сериозни проблеми в практиката.
На първо място е крайно непрецизно подобно приравняване на статута на защитника и повереника. Неслучайно законът не обявява адвоката за страна , а изрично записва, че такава е не всеки участващ в делото адвокат, а само защитникът.  Този му статут е основан на следните постановки  :
а/ НПК осигурява разкриване на престъпленията, разобличаване на виновните и правилно прилагане на закона/ чл. 1 ал.1 НПК/
б/ предметът  на делото, очертан в чл.102 от НПК, касае решаване на въпроси относно извършеното престъпление и участие на обвиняемия, характера и размера на вредите и другите обстоятелства, имащи значение за отговорността.
Това предопределя, че основното правоотношение в наказателното производство, е развиващото се между държавата, която в лицето на прокуратурата повдига и поддържа обвинението и  подсъдимия и неговия защитник, които отговарят на държавната претенция за налагане на наказание. Защитата е конституционно регламентирана в чл. 30 ал.4 от Конституцията и значимостта на защитника се извежда от особеното положение, в което е поставен подсъдимият, застанал срещу силата на  държавата. За уравновесяване на превъзходството, което прокурорът притежава откъм материални средства за поддържане на обвинението, откъм интелектуален ресурс и откъм възможността да използва цялата мощ на държавните институции, законът е създал самостоятелни процесуални права на защитника, различни от тези на обвиняемото лице.  Тази значимост на защитата не намалява в никаква степен средствата за защита на гражданския ищец и частен обвинител, защото и последните са самостоятели страни в процеса. Единствената разлика е, че техният повереник не е страна, така както не е страна той в гражданския процес. Различието е основано на факта, че повереникът черпи своите правомощия от възложения му мандат и може да действа само в рамките на мандата. Той няма свои самостоятелни права, които да защитава в процеса, извън правата на доверителите си, защото и тези доверители нямат решаващата дума по отношение главното правоотношение- обвинението. Така например съгласно чл. 318 ал.4 и 5 НПК те могат да обжалват присъдата само ако са накърнени техните права и законни интреси, а поверениците им според ал.6 могат да обжалват присъдата, но само ако са накърнени правата на техните доверители. Те не могат да обжалват поради нарушаване на техни лични права като например правото да поиска събиране на доказателства, на които  неговият доверител се е противопоставил и др.
Правата на пострадалите лица, които са се конституирали като частни обвинители и граждански ищци не страдат от това, че техните повереници не са страни в наказателния процес, но самият процес и най-вече неговата бързина и ефективност могат да пострадат. Би могло да се затрудни движението на процес с множество пострадали каквито са процесите при измами от т.нар финансови пирамиди, производства за нарушени авторски права, тежки пътнотранспортни произшествия с множество пострадали и др. чрез необходимостта освен самите пострадали да бъдат призовани и техните повереници, колкото и на брой да са те. Въвеждането на поверениците като самостоятелни страни веднага ще повдигне въпроса с нееднаквите права между тях и защитниците, регламентирани в нормите на НПК, за които предложената промяна не се отнася. Например при неявяване на защитник по  уважителни причини делото се отлага, а при неуважителни причини се заменя с резервен защитник. Изискването за „равенство в оръжията” би наложило промяна на НПК в насока създаване на равнопоставеност между правата на повереник и на защитник. Противното би създало основание за осъждане на държвата от ЕСПЧ поради неравнопоставеност  на страните в процеса. Тогава всяко неявяване на повереник би било причина за отлагане на делото и за евентуалното въвеждане на „резервен повереник” с всички рискове за бюджета на Националното бюро за правна помощ /НБПП/.Не на последно място всяка страна има право на самостоятелна касационна жалба, когато са нарушени нейните права и интереси/чл.349 ал.1 и ал.3 НПК/ . Превръщайки повереника в страна в процеса, законът би допуснал той да обжалва съдебните актове и на лични основания, несвързани  с нарушени права на гражданския ищец и частен обвинител. Това би довело до напразни съдебни производства и до неоснователно отлагане влизането в сила на присъдите, при положение, че  недоволни от тях са само поверениците на гражданските ищци и частни обвинители, а не пострадалите от деянието и неговия извършител.

Поради изложеното не следва да се внася исканата промяна в чл. 253 т.3 и 4 от НПК.

Източник Висш адвокатски съвет