Производството е образувано е по касационната жалба с вх. № 80337 от 26.VII.2012 г. на [фирма]-гр. П., подадена чрез процесуалния представител на търговеца по пълномощие от АК-П., против въззивното решение № 6010 на Софийския градски съд, Адм. отделение, с-в III-б, от 15.ХI.2011 г., постановено по гр. дело № 2840/2011 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение на СРС, ГК, 75-и с-в, от 19.VII.2010 г. по гр. д. № 38787/09 г. С последното д-вото настоящ касатор е било осъдено, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да заплати на плевенското [фирма] сума в размер на 19221.93 лв., представляваща неоснователно заплатена цена за периода август 2004-та – април 2006-та г. във връзка с прекратен на 1 май 2004 г. договор за франчайзинг, ведно с мораторна лихва върху тази главница за период от три години преди завеждане на делото /31.VII.2009 г./ в размер на сумата 10 931.78 лв., а също и ведно със законната лихва върху главницата, считано от последната дата и до окончателното й изплащане.
Определение № 711 от 16.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 785/2012 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Емил Марков
За разликата до пълния предявен размер на обективно кумулативно съединените осъдителни претенции за главница и мораторна лихва от 21 967.92 лв. и съответно 12 836.45 лв., същите са били отхвърлени като неоснователни, като поради липса на подадена въззивна жалба от страна на ищцовото [фирма]-гр. П. в тази му част решението на първостепенния съд е влязло в сила.
Оплакванията на търговеца касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон, поради което се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който исковите претенции на плевенското [фирма] да се отхвърлят изцяло в предявените по делото размери и в полза на „И.“ АД бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК всички направени по делото разноски. Инвокирани са доводи, че била погрешна дадената от съдилищата правна квалификация на частично уважения осъдителен иск, че ищцовото д-во било „преобразувано“ в течение на процеса от ООД в Е., без обаче това обстоятелство да е отразено в обжалваното въззивно решение и така било налице произнасяне на СГС „за несъществуващ правен субект“, а също и че неправилно била определена „началната дата, от която, според ищеца и съда, не се дължи плащане“.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма]-гр. П. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с обжалваното въззивно решение СГС се е произнесъл по два правни въпроса, имащи значение за точното прилагане и за развитието на правото, както следва:
1. Дали наличието на договор е достатъчно основание за плащане, като се има предвид, че договорът за франчайзинг (за правна прецизност следва да се отбележи, че правилно е „договор за франчайз“ /арг. чл. 12, ал. 5, т. 5, предл. 1-во от закона за корпоративното подоходно облагане/ – бел. на ВКС) не е уреден от нашето законодателство и се прилагат правилата на договора за наем и за ползването на търговска марка и следва ли в тази връзка да се установят по делото действията на франчайзополучателя и с какви доказателствени средства?
2. Достатъчен ли е само ЕИК, за да бъде индивидуализиран един правен субект като търговец и какво е значението на фирменото наименование „и правната форма“ за индивидуализацията?
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-гр. П. писмено е възразило на 4.Х.2012 г. чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение на СГС, претендирайки за неговото потвърждаване.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред СГС, касационната жалба на [фирма]-гр. П. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.II.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в премета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по същото дело. В настоящия случай касаторът [фирма]-гр. П. не е формулирал такъв релевантен въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/, по който СГС да се е произнесъл с атакуваното въззивно решение /респ. само с неговата осъдителна част/ и той да е решаван противоречиво от съдилищата. Формулирани са в изложението към жалбата два правни въпроса, имащи според касатора значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но нито един от тях не е бил включен в предмета на спора и затова те са с изцяло хипотетичен характер. Ноторно е, че абревиатурата „ЕИК“ означава „единен идентификационен код“, че трансформацията на ООД в Е. не се приравнява на „преобразуване“, тъй като д-вото запазва вида си по чл. 64, ал. 1 ТЗ, както и че видът на едно търговско д-во не представлява част от неговото фирмено наименование по смисъла на чл. 7 и сл. ТЗ. В заключение, видно от отговора по чл. 131 ГПК на търговеца настоящ касатор по исковата молба на плевенското [фирма] е, че между страните по делото не е било спорно, че по силата на чл. 8 от процесния договор за франчайз от 2.V.2003 г. франчайзополучателят е следвало да заплаща ежемесечна франчайзна такса, докато спорът е бил единствено досежно това прекратена ли е била същата договорна връзка.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 6010 на Софийския градски съд, Адм. отделение, с-в III-б, от 15.ХI.2011 г., постановено по гр. дело № 2840/2011 г. В НЕГОВАТА ОСЪДИТЕЛНА ЧАСТ.
Определението не подлежи на обжалване.