1. Съдът се произнася по приетия за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански иск, предявен от пострадалия, когато в хода на първоинстанционното разглеждане на делото и преди постановяването на присъдата настъпи някое от основанията по чл. 79, ал. 1 НК, и наказателното производство бъде прекратено.

2. Въззивната и касационната инстанции се произнасят с решение по приетия за съвместно разглеждане граждански иск, ако някое от основанията по чл. 79, ал. 1 НК настъпи при разглеждането на делото в тези инстанции и наказателното производство бъде прекратено.

3. Възражението за изтекла погасителна давност по чл. 110 ЗЗД по отношение на приетия в наказателното производство граждански иск, е по съществото на делото и съдът се произнася по него с присъдата/решението, като отхвърля иска, ако са налице условията за това.

Тълкувателно решение № 1 от 4.02.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК, докладчик съдията Капка Костова

Председателят на Върховния касационен съд на Република България е направил искане до Общото събрание на Наказателната колегия на Върховния касационен съд за издаване на тълкувателно решение по някои противоречиви становища на съдилищата, свързани с разглеждането на гражданския иск в наказателния процес при настъпване на някое от основанията по чл. 79, ал. 1 от НК за погасяване на наказателното преследване поради изтекла давност, последвала амнистия или настъпила смърт на дееца, като отговори на следните въпроси:

1. Съдът дължи ли произнасяне по приетия за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански иск от пострадалите, когато в хода на първоинстанционното разглеждане на делото настъпи някое от основанията по чл. 79, ал. 1 от НК?

2. Как следва да се произнесат по гражданския иск въззивната и касационната инстанции, ако тези основания настъпят при разглеждане на делото в тези инстанции?

3. При констатиране наличието на някое от основанията по чл. 79, ал. 1 от НК и/или изтичане на петгодишната погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД по отношение на претенцията за обезвреда, как следва да се произнесе наказателният съд – с отхвърляне на иска по същество или с прекратяване на производството в тази му част?

Общото събрание на наказателната колегия на Върховния касационен съд на Република България, в рамките на функциите си по осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, съгласно чл. 124 от Конституцията на Република България (КРБ) и в рамките на правомощията си по чл. 124, ал. 1 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), при съобразяване на становищата на участващите по делото лица по чл. 129, ал. 1 и ал. 2 от същия закон, за да се произнесе, взе предвид следното:

Констатираната противоречива съдебна практика по приложение на законовите разпоредби, свързани със съдбата на гражданския иск, надлежно приет за съвместно разглеждане в наказателния процес, при настъпване на някое от основанията за погасяване на наказателното преследване, посочени в чл. 79, ал. 1 от НК, се свежда до две основни становища: съдът дължи произнасяне по гражданския иск, независимо от настъпилите основания за погасяване на наказателното преследване срещу подсъдимия и второто – след прекратяване на наказателното производство поради настъпване на някое от тези основания, съдът не може да се занимава с приетия граждански иск.

Въпросът за разглеждането на гражданския иск в наказателния процес, при настъпване на основанията за погасяване на наказателното преследване – изтекла давност, последвала амнистия или смърт на дееца, трябва да бъде изяснен в съответствие с утвърдените в теорията и практиката принципни положения за правната природа на гражданската претенция в наказателното производство, при съблюдаване на новите правила за статута на пострадалия от престъпление, въведени с НПК /обн. ДВ, бр. 86/28.10.2005 г., в сила от 29.04.2006 г./ и зачитане на международните актове и решенията на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧОС/, свързани с тяхното прилагане.

Според разпоредбите на чл. 45 – чл. 54 ЗЗД, определящи границите на деликтната отговорност, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Когато вредоносната дейност представлява престъпление по смисъла на чл. 9, ал. 1 НК, то винаги е и деликт. Поради това качество на престъплението, то е източник и на облигационно правоотношение, и пострадалият или неговите наследници, както и юридическите лица, претърпели вреди от престъплението, са процесуално легитимирани да предявят в съдебната фаза на наказателното производство граждански иск за обезщетение на вредите от престъплението и да бъдат конституирани като граждански ищци.

От юридическия факт на извършеното деяние, в което се изразява престъплението, възниква материално наказателно правоотношение между държавата и дееца, по което държавата е носител на правото да реализира неговата наказателна отговорност, чрез наказателно преследване, налагане на наказание и изпълнението му. Едновременно с това същият юридически факт създава деликтно правоотношение, по което увреденото лице – пострадалият от престъплението, което е и деликт, е носител на субективното право на обезвреда от причинителя на вредата, спрямо когото е повдигнато и внесено обвинение в съда за извършеното престъпление.

В правната теория и в съдебната практика, съгласно ПП № 9-61 г. на ВС, изм. с ПП № 7-87 на ВС е прието, че основанието на граждански иск в наказателния процес е деянието, предмет на обвинението. Следователно деянието е общото правно основание за възникване едновременно на две материалноправни отношения, предпоставящи наказателната и гражданската отговорност за неговия извършител. Правното средство за установяване на тяхната наличност и съдържание при осъществено престъпление е наказателният процес.

Поради общия предмет на доказване в наказателното производство на двата вида отговорности, търсени от обвиняемото лице, нормите, регламентиращи наказателния процес и свързаните с него наказателнопроцесуални правоотношения дават едновременна защита и санкция по всяко от двете паралелно съществуващи материални правоотношения- това за реализиране на наказателната отговорност за престъплението и другото – за поправяне на виновно причинените от деянието вреди.

Логическа последица е заключението, че когато по правилата на чл. 84 – чл. 88 НПК е приет за разглеждане граждански иск в наказателния процес, редът и условията, съгласно които се осъществява охраната на субективното право на гражданите и юридическите лица за обезщетяване на вредите от престъпното деяние, не следва да бъдат поставяни в зависимост от ограниченията на предвидената процедура, във връзка с прилагането на закона относно преследваната наказателна отговорност. Защитата на материалното право по тези две правоотношения има напълно самостоятелен характер, макар и реализирането й да е в рамките на едно производство.

За пръв път в новия НПК /обн. ДВ, бр. 86/28.10.2005 г., в сила от 29.04.2006 г./ лицето, което има качество на пострадал от престъплението е изведено като отделна фигура в досъдебната фаза на наказателния процес, с оглед на систематичното място на Глава осма, Раздел I на НПК в Част първа „Общи правила“ на процесуалния кодекс, съдържаща нормативната уредба на всички останали субекти в наказателното производство. Изчерпателно е регламентиран и неговият статут. При изрично направено искане на пострадалия да участва в разследването, той се ползва от предвидените в чл. 75 НПК права – да бъде уведомен за правата си в наказателния процес, да получи защита за своята сигурност и тази на близките си, да бъде информиран за хода на наказателното производство и да участва в него съгласно установеното в НПК, да прави искания, бележки и възражения, да обжалва актовете, които водят до прекратяване или спиране на наказателното производство, да има повереник.

Конституиран в качеството на граждански ищец на основание приетия за съвместно разглеждане граждански иск, пострадалият става субект и в съдебната фаза на наказателния процес, носител на права и задължения, съгласно чл. 87 НПК, необходими му да докаже основанието и размера на иска си. Той придобива самостоятелна процесуална възможност да брани законните си интереси, включително е носител на правото на разглеждане на делото в разумен срок, гарантирано му от чл. 6, § 1 на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/.

Според чл. 16, т. т. 1 и 2 от Директива 2012/29/ЕU на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления, и за замяна на Рамковото решение (2001/220/ПВР) на Съвета на Европейския съюз /ЕС/ от 15.03.2001 г. относно правното положение на пострадалите от престъпления в наказателния процес, която е в сила от 14.11.2012 г., националните законодателства трябва да осигурят най-благоприятния режим за обезвреда на пострадалото лице. Освен значението си на акт, задължаващ законодателния орган да въведе предвидените в него принципни положения и правила в наказателното нормотворчество, чрез транспонирането им до 16.11.2015 г., Директивата има и ръководно значение при тълкуването, и прилагането на действащите наказателни норми от правораздавателните органи относно положението на пострадалия в наказателния процес. Тези изисквания са удовлетворени с института на гражданския иск в наказателния процес, защото пострадалият има право на достъп до съда, разглеждащ наказателното обвинение. Режимът по НПК има приоритетно приложение спрямо интересите на пострадалия, защото: в наказателния процес той не заплаща първоначална държавна такса върху цената на исковата претенция, каквато се дължи за завеждането на граждански иск по реда на ГПК; ползва се от доказателствените усилия на органа, върху който по закон е възложена доказателствената тежест за установяване на обстоятелствата на обвинението, а следователно и на основанието на гражданския иск и неговия размер; за доказване на иска в наказателния процес липсват ограниченията при допускането на доказателствените средства, предвидени в ГПК; спестяват се време и средства. По този начин на пострадалия се осигурява и възможността да получи произнасяне по претенцията за обезвреда от престъплението преди да е изтекла предвидената в закона петгодишна давност, която на основание чл. 115, б.“ж“

ЗЗД спира единствено докато трае съдебният процес относно вземането и е по-кратка от давността за наказателно преследване. При неразумно продължаващ по време наказателен процес в предходната процесуална фаза съществува опасност този срок да изтече преди възможността за предявяване на иска по общия ред пред граждански съд.

Спазва се и принципът за разглеждане на делото в разумен срок, защото носителят на претенцията няма да води второ дело и пред гражданския съд за същото вземане. Искът му ще бъде разгледан само в рамките на едно производство, поради което съгласно чл. 16, т. 1 от Директива 2012/29/ЕU на

Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления, и за замяна на Рамковото решение (2001/220/ПВР) на Съвета на ЕС от 15.03.2001 г., пострадалият ще се ползва от решение за обезщетение от извършителя, постановено в разумен срок в наказателния процес.

Позитивите от упражняването на този институт са и за дейността на съда. Те водят до ефективно правосъдие – спестяват се човешки и материални ресурси за два процеса, третиращи едно и също увреждащо деяние.

В този смисъл е и практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС.

Съдът в Страсбург е категоричен, че е налице нарушение на правото на ефективен достъп до съд, когато прекратяването на наказателното производство и произтичащото от това неразглеждане на искове на граждански страни са се дължали на неоправдана забава на надлежните държавни органи. Всяко лице, при определяне на неговите граждански права и задължения, има правото на справедливо и публично разглеждане в рамките на основателен период от време от независим и безпристрастен съд, установен от закона. Европейският съд по правата на човека приема, че когато вътрешният ред осигурява на пострадалите средство за компенсация, като например предявяване на граждански иск в рамките на наказателното производство, държавата има задължението да създаде необходимата сигурност да се ползват с фундаменталните гаранции на чл. 6 от Конвенцията. (1)

Правната природа на гражданския иск в наказателния процес го определя като институт на наказателнопроцесуалното право, като нормите на ГПК намират субсидиарно приложение в случаите, когато липсват специални предписания по НПК /чл. 88, ал. 1 НПК/. Той е инструмент за установяване на основанието и съдържанието на гражданската отговорност, и за реализиране на претенцията за обезвреда в рамките на възникналото материално правоотношение между пострадалия от престъплението и дееца. Създаден е в изпълнение на задължението на държавата към гражданите да им осигури най-пряк път на защита при увредени имуществени и неимуществени интереси, които не са следствие от възникнали в гражданския оборот при сделки, неоснователно обогатяване и деликт облигационни отношения, а са причинени в резултат на извършено престъпно посегателство.

От обстоятелството, че гражданският ищец встъпва в наказателния процес, за да отстоява своето искане за обезщетение на причинените с престъплението вреди, той трябва да съобразява цялата своя процесуална активност с разпоредбите на НПК. За доказване на претенцията си ищецът има право да използва само средствата, предвидени в НПК.

Материята на доказване /предмет на доказване, тежест на доказване, представяне и допускане на доказателствените материали, видове доказателства и доказателствени средства/ е уредена в НПК и в тази област не намират приложение правилата на гражданското съдопроизводство.

Следователно, недопустимо е изменение на основанието на предявената претенция, доколкото то е предопределено от фактическото обвинение, очертано в прокурорския акт; не е нужно да се представят такива доказателствени материали, каквито предвижда ГПК; невъзможно е депозиране на искания, чужди на природата на наказателния процес /предварително изпълнение на присъдата по отношение на гражданския иск, спиране на производството на предвидени в ГПК основания, позоваване на източници с презумптивна доказателствена сила, предявяване на насрещен иск, съединяване на искове, допускане на подпомагаща или контролираща страна/.

Обвързаността на гражданския иск с наказателния процес не е абсолютна и задължителна, доколкото неговото предявяване срещу лицето, спрямо което е повдигнато обвинение с внесения прокурорски акт за извършено престъпление, е само процесуална възможност в съдебната фаза на производството и не е конститутивен елемент за съществуването му.

Тази особеност на гражданския иск обосновава неговия акцесорен характер и сочи на адхезионност на наказателния процес.

Веднъж приет за съвместно разглеждане обаче, гражданският иск придобива своя самостоятелност и не трябва да бъде подценяван, да се възприема като такъв с второстепенно и маловажно значение. Компетентният съдебен орган, по искане на страните и сам, в изпълнение на принципа за официалното начало, е длъжен да събира всички доказателства за наличието на гражданска отговорност; да прояви необходимата активност за разкриване на обективната истина във визираната насока; да изследва обстоятелствата, свързани с основанието и размера на гражданската претенция; вредите /имуществени и неимуществени/ произхождат ли пряко от престъплението; да мотивира убедително акта в тази част. Действително акцесорният характер на гражданския иск в наказателния процес предпоставя неговата зависимост от решаването на въпросите, свързани с обвинението, поради което и той поначало споделя съдбата му. Когато подсъдимият бъде оправдан, понеже не се установява описаното в обвинителния акт или частната тъжба деяние да е извършено противоправно или виновно, или не е доказано авторството на същото, предявената гражданско-правна претенция ще бъде отхвърлена.

Гражданска отговорност в наказателния процес обаче може да бъде потърсена и без да е установена наказателна отговорност на дееца.

Такива са случаите, при които не е изключен гражданският деликт: престъпна обективна или субективна несъставомерност на инкриминираното деяние; при последвал закон за амнистия; съответно при погасена наказателна отговорност, поради изтичане на предвидената в НК давност; както и при освобождаване от наказателна отговорност. Изложените съображения предопределят правомощието на наказателния съд да се произнесе по гражданския иск, приет за съвместно разглеждане, не само при осъдителни, но и при оправдателни присъди, като го задължава да реализира необходимите процесуални действия съгласно нормативните изисквания и данните по делото, и да постанови законосъобразен и обоснован съдебен акт в частта за гражданско-правната претенция. Както при уважаване, така и при отхвърляне на гражданския иск, съдът трябва мотивирано да посочи обстоятелствата, които са дали основание да направи съответните изводи.

Компетентността на всички съдебни инстанции в съответните етапи на съдебната фаза на наказателния процес включва отделно произнасяне по гражданския иск, независимо от въпросите, разисквани във връзка с наказателната отговорност в присъдата, респективно в решението. Този разум на законодателя е изрично обективиран в чл. 301, ал. 1, т. т. 1, 10 и ал. 3 НПК в първата инстанция; в чл. 337, ал. 3 НПК във въззивната инстанция; и в чл. 354, ал. 2, т. 5 НПК в касационната инстанция.

Логиката на императивните предписания на чл. 307 НПК, съответно на чл. 334, т. т. 1–3, т. 6, вр. чл. 317, вр. чл. 307 НПК, както и на чл. 354, ал. 1, т. 1, т. т. 3–4, вр. ал. 2, т. 5 НПК е последователна за вменява не на задължение на решаващия съд за произнасяне по гражданския иск и тогава, когато са налице материалноправните предпоставки за погасяване на наказателната отговорност, в хипотезите на направено волеизявление на подсъдимия по чл. 24, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 и т. 3 НПК.

1. В контекста на изложените принципни положения следва да бъде разискван и даден отговор на въпроса-съдът дължи ли произнасяне по приетия за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански иск от пострадалите, когато в хода на първоинстанционното разглеждане на делото и преди постановяване на присъдата, съдът прекрати наказателното производство, поради настъпване основанията по чл. 79, ал. 1 НК.

Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от НК, намираща се в Глава IХ „Погасяване на наказателното преследване и на наложеното наказание“, наказателното преследване се изключва при смърт на дееца, изтичане на предвидената в закона давност или когато е последвала амнистия.

При смърт на дееца липсва наказателноотговорно лице по материалното правоотношение с държавата. При давността е изтекъл определеният от законодателя срок, след който той приема, че поради твърде закъснялото във времето наказателно преследване, се губи смисълът на неговото предупредително и възпитателно въздействие върху дееца и върху останалите граждани. При амнистията се заличават или престъпния характер на деянието или последиците от осъждането. В трите хипотези се заличават само наказателноправните последици от извършеното деяние, докато гражданскоправните остават, тъй като деликтът съществува в правния мир и въпросът за отговорността за обезщетяване на причинените с него вреди трябва да бъде решен, при положение, че давността за вземането не е изтекла.

Давността в гражданското право, респективно тази за непозволеното увреждане по чл. 114, ал. 3, вр. чл. 110 ЗЗД, не познава абсолютен срок за погасяване на правото на иск за обезщетение. Когато гражданският иск е приет за съвместно разглеждане в наказателния процес на основание чл. 88, ал. 1 НПК, поради отсъствие на специални правила, действа гражданско-правната уредба за давността спрямо вземането. Съгласно нормата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и дадените указания в ТР № 5 от 05.04.2006 г. на ОСГК и ОСТК по т. д. № 5/2005 г., давността спира при предявяване на гражданския иск и докато трае съдебният процес, а според предписаното в чл. 116, б. „б“ ЗЗД, давността се смята за прекъсната, с предявяване на граждански иск, на възражение или искане за започване на помирително производство, но при условие, че същите бъдат уважени.

Следователно ако се приеме, че при прекратяване на наказателното производство по реда на чл. 289, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. т. 2 – 4 НПК, вр. чл. 79, ал. 1 НК, първоинстанционният съд прекрати и производството по предявения и приет за съвместно разглеждане в процеса граждански иск, то конституираният граждански ищец може да се ползва само от спиращото действие на давността по чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, но не и от предвидените в чл. 116, б.“б“ ЗЗД правни последици. Това поставя пострадалия от престъпление пред обективната невъзможност да организира и упражни правото на иск за обезщетение, по общия ред пред граждански съд, в оставащия период от време на предвидената в закона петгодишна давност, в случаите на прекомерно забавяне на разглеждането на делото в досъдебното производство, спрямо което са неприложими разпоредбите на чл. 115, б. „ж“ и чл. 116, б. „б“ ЗЗД.

Аргументи в подкрепа на необходимостта от разглеждане на гражданския иск от първоинстанционния съд, при настъпване на основанията за погасяване на наказателното преследване по чл. 79, ал. 1 НК – при изтекла давност, последвала амнистия или смърт, се съдържат и в диспозитивния характер на правото на обезвреда. Гражданският ищец може да поддържа иска, да изменя неговия размер, да го оттегля или да се откаже от него. Това право не може да бъде ограничавано в зависимост от едностранно изразената воля на някоя от останалите страни, включително и когато законът оправомощава подсъдимия да поиска прекратяване на наказателното производство в случаите по чл. 24, ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1 НК, защото основанията за погасяване на наказателната отговорност не са основания и за погасяване на субективното материално право на обезщетение от непозволено увреждане по чл. 45 – чл. 54 ЗЗД, носител на което е пострадалият от престъплението, или неговите наследници.

Принцип в правото е, че всяко едно ограничение на права почива на основата на закона, като преследваната цел трябва да е адекватна на предвиденото в закона ограничение. В НПКлипсва изрична норма, която да ограничава правото на пострадалия да получи защита и санкция в наказателния процес чрез института на гражданския иск, независимо от възникналите пред първоинстанционния съд основания за неговото прекратяване относно търсенето на наказателната отговорност.

НПК предоставя право на обвиняемия /подсъдимия/, съгласно чл. 24, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 и т. 3 НПК, да поиска прекратяване на наказателното производство във всеки негов стадий, когато е настъпило някое от основанията по чл. 79, ал. 1, т. т. 2 и 3 НК. При упражняване на това си право той едностранно може да повлияе само върху съдбата на производството в наказателната му част, но не и по отношение на висящността на производството в частта относно разглеждането на гражданския иск. В противен случай, ако само по волята на подсъдимия се прекрати производството и в гражданската му част, той ще се разпореди с чуждо право – правото на иск на друга равнопоставена страна в процеса, която е единствено процесуално легитимирана да се разпорежда с правото на иск.

Следователно, гражданският иск подлежи на разглеждане отделно от наказателната отговорност на подсъдимия и самостоятелността му в наказателния процес е обусловена и гарантирана от действащите правни норми в НПК, чието съдържание не създава повод за различна интерпретация при правоприлагането.

Логическа последица от това са предписанията на чл. 250, ал. 2 и на чл. 289, ал. 3 НПК, които вменяват задължение на съда за отмяна на наложените на подсъдимия мерки за процесуална принуда, а по отношение на мярката за обезпечаване на гражданския иск, само при условие, че основанието за нейното вземане е отпаднало. В цитираните разпоредби имплицитно е заложена волята на законодателя, че развитието на производството по гражданската претенция, не е обвързано с процесуалните действия на първостепенния съд по прекратяване на производството по наказателното обвинение, в случаите на чл. 24, ал. 1, т. т. 2 – 4 от НПК, вр. чл. 79, ал. 1 НК.

При отчитането на тези положения, очертаващи правната природа на института на гражданския иск, следва да се приеме, че веднъж приет за съвместно разглеждане в наказателния процес, искът трябва да получи произнасяне, освен ако съдебното производство не бъде прекратено.

В този случай „гражданският иск не се разглежда, но може да се предяви пред гражданския съд“, както изрично предвижда чл. 88, ал. 3 НПК, намиращ се в „Общите правила“ на НПК. От систематическото, граматическо и логическо тълкуване на цитирания текст с нормите, предвиждащи основанията за прекратяване на съдебното производство в глава „Съдебно производство“, Част четвърта на НПК се извежда, че това правило обхваща единствено хипотезите по чл. 249 НПК и чл. 288 НПК. Разпоредбата на чл. 249 НПК е относима за етап на съдебното производство, предхождащ приемането на гражданския иск – подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание и сочи на допуснати отстраними съществени процесуални нарушения в досъдебната фаза, ограничили правата на обвиняемия, на неговия защитник, на пострадалия или на неговите наследници, предпоставящи прекратяване на съдебното производство и връщане делото на прокурора. Предвидените в чл. 288 НПК основания касаят правомощия на първоинстанционния съд за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на съответния прокурор, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, накърняващи правата на обвиняемия или на неговия защитник, или при установяване, че престъплението подлежи на разглеждане от друг родово компетентен съд.

Тези основания са извън обсега на визираните в чл. 79, ал. 1 НК, погасяващи наказателната отговорност.

Изложените съображения мотивират Общото събрание на Наказателната колегия на ВКС да приеме, че когато в хода на първоинстанционното разглеждане на делото и преди постановяване на присъдата, съдът прекрати наказателното производство, поради настъпване основанията по чл. 79, ал. 1 НК, той дължи произнасяне по гражданския иск.

Разглеждането на предявената и приета гражданскоправна претенция продължава по правилата на НПК, а доколкото в него няма съответни правила, се прилага Гражданският процесуален кодекс /чл. 88, ал. 1 НПК/. В производството по наказателните дела от общ характер участието на прокурора, съгласно чл. 268 и чл. 271, ал. 2, т. 1 НПК, е задължително.

В процеса на доказване на основанието и размера на иска, гражданският ищец чрез предвидените в НПК доказателствени способи и средства установява очертаните в рамките на обвинителния акт фактически обстоятелства, правнозначими за търсената деликтна отговорност. (2)

Лицето – ответник по претенцията за обезвреда може да оспорва фактите, сочещи на извършено от него непозволено увреждане и подкрепящите ги доказателства, да навежда правоизключващи, правопрекратяващи и правопогасяващи основанието за иска обстоятелства.

Първоинстанционният съд се произнася по предявения и приет за разглеждане граждански иск с присъда, при постановяването на която обсъжда и решава има ли извършено деяние и кой е неговият автор, да се уважи ли претенцията за обезвреда и в какъв размер. В рамките на разискваните въпроси съдът формира вътрешно убеждение по предпоставящия гражданската отговорност деликт по чл. 45 ЗЗД, представляващ сложен фактически състав, елементи на който са: деянието /действие или бездействие/, вредата, противоправността на деянието, причинната връзка и вината.

2. При настъпване на основанията по чл. 79, ал. 1 НК при разглеждане на делото пред въззивната и касационна инстанция, съдът дължи произнасяне и по предявения и приет за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански иск.

В Глава XXI – „Въззивно производство“, както и в Глава XXIII – „Касационно производство“ на НПК липсва изрична разпоредба, уреждаща компетентността на съда при възникнали основания по чл. 79, ал. 1 НК, в случаите на направено от подсъдимия волеизявление за прекратяване на наказателното производство, съгласно чл. 24, ал. 1, т. 2 и т. 3 НПК.

Във въззивното производство, според действащото законодателство съдът има правомощието да отмени присъдата и да прекрати наказателното производство, в случаите по чл. 334, т. 4 НПК. Аналогично е правомощието на съда в касационното производство, съгласно процесуалната норма на чл. 354, ал. 1, т. 2 НПК – да отмени присъдата или решението и да прекрати наказателното производство.

Изложените принципни съображения за самостоятелността на гражданския иск в наказателния процес мотивират заключение, че при инстанционната проверка правилността на присъдата, съответно на решението и в гражданската им част, основанията за погасяване на наказателната отговорност няма да доведат автоматично и до прекратяване на производството по приетия за съвместно разглеждане граждански иск.

Наложителността от произнасяне на въззивната /касационна/ инстанция по приетата претенция за обезвреда е обусловена и от наличието на съдебен акт, постановен при реализирана от компетентния орган процесуална и доказателствена дейност – предмет на съдебен контрол, при упражнено право на жалба или протест от страните в процеса.

С първоинстанционната присъда и въззивното решение вече е налице произнасяне по въпроса за това извършено ли е деянието от дееца и виновно ли е то, като е ангажирана или не неговата наказателна и гражданска отговорност. С оглед даденото тълкуване в Постановление № 9/1961 г. на Пленума на ВС, че основанието на гражданския иск в наказателния процес е деянието, а не престъплението, то дори съдът да не може да се произнесе по въпроса дали деянието е престъпление, остава задължението му да вземе отношение по въпроса дали не е деликт, от който произтича гражданска отговорност. Това е улеснено предвид наличното вече произнасяне от първоинстанционния, респективно от въззивния съд, които са извършили изискуемите се действия по събиране и проверка на доказателствата, релевантни както досежно наказателната, така и за гражданската отговорност на дееца.

Съществува процесуална възможност да се изяснят всички обстоятелства, които определят основанието и размера на гражданската отговорност, поради което въззивният /касационен/ съд е длъжен да се произнесе и по гражданския иск, още повече, че въззивната инстанция /втора първа инстанция по същество/ има правомощия да събира доказателства и да установява нови фактически положения, включително само по отношение на гражданската отговорност.

Възприемането на обратната теза за предпоставено от прекратяването на наказателното производство по чл. 334, т. 4, вр. чл. 24, ал. 1, т. т. 2– 4 НПК и по чл. 354, ал. 1, т. 2, вр. чл. 24, ал. 1, т. т. 2–4 НПК, прекратяване и на производството по гражданския иск, означава да се възпрепятства използването на приобщените по делото доказателства от първата и въззивна инстанция, и да се обезсмисли извършената от тях процесуална дейност, която повторно трябва да бъде осъществена от друг /граждански/ съд. Това неизбежно води до необходимост от нови доказателствени усилия от гражданския ищец, които той вече е положил пред наказателния съд, а понякога и до невъзможност от представянето на нужните доказателства.

Обсъжданата теза за развитие на процеса е несъответна на преследваните в наказателното правораздаване процесуална икономия и икономия на разноските на гражданите, и на съда. Институтът на гражданския иск в наказателното производство позволява на лицето, което е пострадало от престъплението да се възползва от предоставените му права да получи удовлетворение на своята гражданска претенция, без да е необходимо да води друг (втори) граждански процес. По този начин жертвата от престъпление спестява време, разноски, а съдебната институция – спестява човешки и материални ресурси за два процеса, третиращи едно и също увреждащо деяние, когато наказателният процес е достигнал в развитието си до въззивен (касационен) стадий.

Трябва да се постави акцент и на обстоятелството, че отмяната на присъдата, респективно на решението в гражданската част с прекратяване на производството би довело и до ограничаване на предоставеното на гражданския ищец от наказателно-процесуалния закон право на жалба.

Невъзможността контролната инстанция да се произнесе относно правилността на обжалвания съдебен акт в гражданската му част за последиците от деликта, лишава гражданския ищец от правото му да получи защита пред по-горен съд, накърнява принципа на равенство на страните в процеса и противоречи на чл. 122 от Конституцията на Република България.

Произнасянето по гражданския иск от въззивната и касационна инстанции изключва и опасността от изтичане на давностния срок по чл. 114, вр. чл. 110 ЗЗД, погасяващ правото на иск относно вземането и гарантира на пострадалия, конституиран в качеството на граждански ищец, достъп до съд и разглеждане на претенцията за обезвреда в разумен срок.

Според чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) изискването за „разумна“ продължителност на процеса касае не само наказателното, но и гражданското производство.

Ако разглеждан в рамките на наказателна процедура граждански иск бъде прекратен във въззивната или касационната инстанция, и впоследствие предявен пред граждански съд, то висока е степента на вероятност искът да не получи произнасяне в „разумен срок“. Вина за това при всички случаи ще бъде търсена и открита в действията на националните правосъдни органи, които не са гарантирали това право на гражданския ищец.

Затова продължаването на производството по гражданския иск пред въззивната, съответно пред касационната инстанция, при прекратяване на производството в наказателната му част, ще обезпечи разглеждането на иска в разумен срок и ще преодолее необоснованата продължителност на процеса, особено при изтекла погасителна давност /чл. 79, ал. 1, т. 2 НК/. Не може да се очаква в случаите, при които гражданският иск е бил приет за съвместно разглеждане и по същия е налице произнасяне със съдебен акт, при изтичане на абсолютната давност за наказателно преследване пред въззивната или касационна инстанции, от жертвата на престъпното посегателство да се изисква да предяви нова претенция пред гражданските юрисдикции, с която да поиска обезщетяване за причинените й вреди. Ангажирането на подобна процедура ще обуслови необходимост от ново събиране на доказателства, тежестта за което ще лежи изцяло на пострадалия и ще създаде изключителни затруднения при установяване на отговорността на дееца, в последващ период, значително отдалечен от деликта. Това според ЕСПЧ обосновава нарушение на предоставеното на лицата, засегнати от престъпления, ефективно право на достъп до съд.

При упражняване на правото на жалба или протест пред контролните /въззивна и касационна/ инстанции, в хода на което настъпят основанията по чл. 24, ал. 1, т. т. 2–4 НПК, вр. чл. 79, ал. 1 НК, производството продължава по правилата на НПК, с участието на прокурора, съгласно установеното в чл. 329, ал. 1 НПК и чл. 353, ал. 2 НПК.

В обсега на инстанционната проверка въззивният съд има право и задължение да се произнесе и досежно гражданския иск в процеса, при условията на чл. 337, ал. 3 НПК, която хипотеза ще е налице не само когато присъдата на първата инстанция е предмет на проверка по жалба на страните само в гражданскоправната й част, но и при прекратяване на производството по повдигнатото срещу подсъдимия наказателно обвинение в тази инстанция.

Следователно, когато няма приет за съвместно разглеждане граждански иск в наказателния процес, при настъпване на основанията по чл. 24, ал. 1, т. т. 2–4 НПК, вр. чл. 79, ал. 1 НК, въззивният съд отменя първоинстанционната присъда и прекратява наказателното производство. В случаите обаче на предявена и приета по надлежния ред претенция за обезвреда, при наличието на посочените погасяващи наказателната отговорност основания, компетентният орган е длъжен да отмени контролирания съдебен акт само в наказателноправната част и прекрати производството по повдигнатото срещу подсъдимия обвинение, а в гражданската част да потвърди, измени или отмени присъдата.

Компетентност за произнасяне по приетия граждански иск, при настъпили основания по чл. 24, ал. 1, т. т. 2–4 НПК, вр. чл. 79, ал. 1 НК има и касационната инстанция. При предявена и разгледана претенция за обезвреда, касационният съд след отмяна на атакувания въззивен съдебен акт /присъда или решение/ в наказателноправната част и прекратяване на производството по наказателното обвинение, следва да приложи разпоредбите на чл. 354, ал. 1, т. т. 1, 3 и 4, вр. ал. 2, т. 5 и ал. 3, т. 2 НПК по отношение на контролирания въззивен акт в гражданскоправната му част.

Изложеното формира категорично заключение, че правомощията на въззивния и касационен съд позволяват всяка първоинстанционна присъда, въззивна присъда или въззивно решение да бъде обект на последващ контрол и само в гражданската част, като процесът следва да продължи своето развитие по отношение на приетия граждански иск, в случаите на възникнали основания за погасяване на наказателната отговорност по чл. 79, ал. 1 от НК пред съответния съд.

Ето защо, при прекратяване на наказателното производство от въззивната или касационна инстанции, съгласно основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 – т. 4 НПК, съдът дължи произнасяне по приетия за съвместно разглеждане граждански иск.

3. Принципно, въпросът за изтекла погасителна давност по чл. 110 ЗЗД е такъв по съществото на делото и по основателността на иска. Той е неотносим към предпоставките за упражняване на правото на иск. Давността е институт на материалното право и не засяга субективното право, чиято защита се търси в процеса, а касае само правото на иск. Давността не се прилага служебно /чл. 120 от ЗЗД/, може да бъде прекъсвана или спирана и затова основателността на възражението на длъжника за давност подлежи на установяване в процеса, както и останалите правнорелевантни факти и обстоятелства. При изтичане на погасителната давност се погасява само правото на иск (на принудително изпълнение), не и самото субективно право, чиято защита се търси, поради което носителят му остава активно легитимиран да предяви иска за вземане, погасено по давност. При направено възражение за изтекла погасителна давност, съдът следва да се произнесе със съдебния си акт по съществото на делото, след установяване на фактите във връзка с възражението, изслушване на възражението на другата страна за неизтекъл давностен срок, за неговото спиране или прекъсване и т. н. В тези случаи е незаконосъобразно прекратяването на производството по иска с определение и това се отнася както за първоинстанционното разглеждане на делото, така и за въззивната проверка.

В случаите на погасяване на наказателното преследване на някое от основанията по чл. 79, ал. 1 от НК, съдът може единствено да констатира наличието им и отношението на дееца към настъпилия юридически факт и да прекрати наказателното производство по делото, но има възможност да извърши дължимата проверка във връзка с направеното възражение за давност. Така че, в случаите на решаване на делото по същество и постановяване на присъда (решение), съдът ще може да се произнесе по възражението, като отхвърли иска, ако са налице условията за това.

Въз основа на гореизложените мотиви и на основание чл. 124, ал. 1, т. 1 вр. чл. 130 от Закона за съдебната власт Общото събрание на наказателната колегия на Върховния касационен съд

РЕШИ:

1. Съдът се произнася по приетия за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански иск, предявен от пострадалия, когато в хода на първоинстанционното разглеждане на делото и преди постановяването на присъдата настъпи някое от основанията по чл. 79, ал. 1 НК, и наказателното производство бъде прекратено.

2. Въззивната и касационната инстанции се произнасят с решение по приетия за съвместно разглеждане граждански иск, ако някое от основанията по чл. 79, ал. 1 НК настъпи при разглеждането на делото в тези инстанции и наказателното производство бъде прекратено.

3. Възражението за изтекла погасителна давност по чл. 110 ЗЗД по отношение на приетия в наказателното производство граждански иск, е по съществото на делото и съдът се произнася по него с присъдата/решението, като отхвърля иска, ако са налице условията за това.

 

Особеното  мнение на съдиите може да пточете в системата Apis web