За да бъде намалено обезщетението за вреди, увреденият трябва да е допринесъл за тяхното настъпване.
Необходимо е обаче този принос да е конкретен – т.е. да се изразява в извършването на определени действия или въздържането от такива действия от страна на увреденото лице. Съпричиняване на вредоносния резултат ще е налице само ако именно поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата.
Сам по себе си обаче, фактът, че увреденото лице е пътувало в автомобила, участвал в пътно-транспортното произшествие, не налага извод за допринасяне на вредите от злополуката. Приносът на водача на автомобила за настъпването на пътно-транспортното произшествие е личен и не обосновава автоматично принос на всички пътуващи в този автомобил. Отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение за вреди произтича от сключения застрахователен договор, а не от непозволено увреждане.
Доколкото обаче отговорността му е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие, то застрахователят отговаря за всички причинени от него вреди и при същите условия, при които отговаря самият причинител на вредите. Поради това и с оглед императивната разпоредба на чл. 84, ал. 3 ЗЗД, законната лихва върху обезщетението следва да бъде начислена именно от датата на увреждането, а не от поканата за плащане на застрахователното обезщетение.
* * *
Решение № 45 от 15.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 525/2008 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Камелия Ефремова
Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 12 от 12.01.2009 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд, II – Г състав решение от 25.03.2008 г. по гр. д. № 2420/2007 г. в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторката С. П. А. от гр. С. срещу ЗПАД „Д“, гр. С. искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 3 000 лв. до пълния предявен размер 6 000 лв. и за лихви за забава върху цялото претендирано обезщетение за периода от датата на пътно- транспортното произшествие – 1.12.2000 г. – до завеждане на исковата молба.
По отношение допуснатата до касационно разглеждане част от въззивното решение в касационната жалба се поддържа, че същото е постановено в нарушение на материалния закон. Развити са съображения в подкрепа на становището, че не е налице съпричиняване на процесното пътно-транспортно произшествие от страна на касаторката С. А., тъй като тя е била само пътник в автомобила и по никакъв начин със свои действия не е предизвикала инцидента. Несъгласие е изразено и с приетото от решаващия състав по отношение началния момент на присъждане на лихва за забава върху обезщетението с аргумент, че доколкото застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ покрива всички вреди, които застрахованото лице е причинило, лихвата е дължима от момента на увреждането, а не от поканата за плащане към застрахователя.
Ответникът по касация – ЗПАД „Д“, гр. С. не заявява становище.
Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, след като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е основателна.
За да отхвърли предявения от С. П. А. срещу ЗПАД „Д“, гр. С. иск по чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.) за разликата от 3 000 лв. до пълния му предявен размер 6 000 лв., въззивният съд е приел, че дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди подлежи на намаляване по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД с 1/2, предвид обстоятелството, че процесното пътно-транспортно произшествие е съпричинено в равна степен от другия ищец Б. А. А., управлявал автомобила, в който е пътувала ищцата С.
По отношение на акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва, решаващият състав е счел, че за периода от датата на увреждането до датата на исковата молба същият е неоснователен, тъй като предвид договорния характер на отговорността на застрахователя, забавата за плащане на застрахователното обезщетение настъпва след покана.
Настоящият състав на ВКС намира за незаконосъобразни изводите на въззивната инстанция и по двата спорни по делото въпроса, приети за съществени в производството по чл. 288 ГПК.
На първо място, не може да бъде споделено разбирането, че по отношение на лицето, което е пътувало в автомобила, чийто водач е допринесъл за настъпване на пътно-транспортното произшествие, също следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, т. е. че дължимото на това лице обезщетение за неимуществени вреди подлежи на намаляване съобразно приетия процент на съпричиняване на вредите от страна на виновния водач.
Съгласно посочената норма, за да бъде намалено обезщетението за вреди, увреденият трябва да е допринесъл за тяхното настъпване. Необходимо е обаче този принос да е конкретен – т. е. да се изразява в извършването на определени действия или въздържането от такива действия от страна на увреденото лице. Съпричиняване на вредоносния резултат ще е налице само ако именно поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата. Сам по себе си обаче, фактът, че увреденото лице е пътувало в автомобила, участвал в пътно- транспортното произшествие, не налага извод за допринасяне на вредите от злополуката. Приносът на водача на автомобила за настъпването на пътно- транспортното произшествие е личен и не обосновава автоматично принос на всички пътуващи в този автомобил. Приемането на обратното би довело до неоснователно накърняване на правната сфера на увреденото лице и до отговорност за чужди действия в хипотеза, която е извън законово регламентираните.
Горното становище е последователно застъпвано в практиката на Върховен съд и Върховен касационен съд. В същия смисъл са и приложените от касаторката решения, взети предвид в производството по чл. 288 ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав счита, че въззивният съд неправилно е приел съпричиняване на вредите от страна на ищцата С. П. А. и е намалил обезщетението й за неимуществени вреди по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Ето защо, постановеното от него решение е неправилно и следва да бъде отменено в частта, с която предявеният от посоченото лице иск почл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.) е отхвърлен за сумата 3 000 лв., като този иск следва да бъде уважен изцяло, т. е. на ищцата следва да бъде присъдена допълнително сумата 3 000 лв. Предвид липсата на касационна жалба от страна на застрахователя ЗПАД „Д“, приетият от въззивния съд размер на обезщетението не следва да бъде обсъждан, тъй като по отношение на него решението е влязло в сила.
На второ място, незаконосъобразно е приетото от Софийски градски съд по отношение и на втория съществен по делото въпрос – за момента, от който застрахователят изпада в забава за заплащане на обезщетението за вреди и съответно – от който се присъжда обезщетението за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва. Наистина, отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение за вреди произтича от сключения застрахователен договор, а не от непозволено увреждане. Доколкото обаче отговорността му е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие, то застрахователят отговаря за всички причинени от него вреди и при същите условия, при които отговаря самият причинител на вредите. Поради това и с оглед императивната разпоредба на чл. 84, ал. 3 ЗЗД, законната лихва върху обезщетението следва да бъде начислена именно от датата на увреждането, а не от поканата за плащане на застрахователното обезщетение.
Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което е в отклонение и от цитираната в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика на ВКС. Поради това, въззивното решение, с което е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на законна лихва върху обезщетението за периода от датата на пътно-транспортното произшествие до датата на исковата молба, следва да бъде отменено, като акцесорният иск бъде уважен.
При този изход на спора, на основание чл. 78 ГПК, ответникът ЗПАД „Д“, гр. С. следва да заплати на касаторката С. П. А. направените в настоящото производство разноски, възлизащи на сумата 110 лв. – платени държавни такси.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 2 ГПК
РЕШИ:
Отменя постановеното от Софийски градски съд, II – Г състав решение от 25.03.2008 г. по гр. д. № 2420/2007 г. в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторката С. П. А. от гр. С. срещу ЗПАД „Д“, гр. С. искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 3 000 лв. до пълния предявен размер 6 000 лв. и за лихви за забава върху цялото претендирано обезщетение за периода от датата на пътно-транспортното произшествие – 1.12.2000 г. – до завеждане на исковата молба, вместо което постановява:
Осъжда ЗПАД „Д“, гр. С. да заплати на С. П. А. от гр. С., на основание чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.), допълнително сумата 3 000 /три хиляди/ лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на пътно- транспортно произшествие от 1.12.2000 г.
Осъжда ЗПАД „Д“, гр. С. да заплати на С. П. А. от гр. С., на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, законна лихва за забава върху сумата 6 000 лв., представляващо пълният размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, считано от 1.12.2000 г. до датата на завеждане на исковата молба – 26.11.2003 г.
Осъжда ЗПАД „Д“, гр. С., ул.“Б“ № 3 да заплати на С. П. А. от гр. С. разноски за настоящото производство в размер на сумата 110 /сто и десет/ лева.