Върховният административен съд (ВАС) окончателно обяви за нищожна инструкция на главния прокурор и вътрешния министър, с която през 2014 г. е отменена Инструкцията за провеждане на предварителните проверки. Причината – тя е нормативен акт, а не е била обнародвана в Държавен вестник.

Петчленен състав на ВАС с председател Любомир Гайдов и членове Георги Георгиев (докладчик), Севдалина Червенкова, Росен Василев и Славина Владова потвърди, че при отмяната на инструкцията за предварителните проверки грубо е погазен Законът за нормативните актове (пълния текст на решението виж тук). Преди 8 месеца тричленен състав на съда обяви инструкцията за отмяна на тази за предварителните проверки за нищожна. От МВР обаче обжалваха.

Делото беше образувано по жалба на двама адвокати от Велико Търново – Иван Млъзев и колегата му Павлин Стоянов, който го представлява.

Целта им не е отменената през 2014 г. инструкция да продължи да действа, а впоследствие да атакуват и нея като нищожна и така да се сложи ред в правилата за предварителните проверки.

Повече подробности по темата четете тук.

Тричленен състав на Върховния административен съд отмени текстове от Наредбата за определяне на реда и размера за заплащане на продуктова такса, приета на 12 април 2016 г. от Министерския съвет. Отменените разпоредби са чл. 3, ал. 1, т. 2, чл. 5, ал. 2, чл. 12, ал. 2, т. 1 и Приложение № 2 към чл. 3, ал. 1, т. 2 от наредбата.

Те предвиждат при регистрация на ТИР-ове и автобуси (моторни превозни средства от категориите M2 и N2, и M3 и N3) да се плащат продуктови такси за рециклиране. Отменените разпоредби засягат автобусите за превоз на пътници с над 8 места, както и моторните превозни средства, предназначени за превоз на товари над 3,5 тона.

Т. нар. продуктова такса беше атакувана в съда от Съюза на международните превозвачи.

ВАС прие, че отменените текстове от наредбата влизат в пряко противоречие със Закона за опазване на околната среда (чл. 56а) и Закона за управление на отпадъците (чл. 54, т. 1 и 2, чл. 58, ал. 3 и чл. 59).

Повече подробности по темата четете тук.

При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост? 

Това е въпросът, на който трябва да дадат отговор Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд по новообразуваното тълкувателно дело № 5/2019 г.

Предмет на делото е чл. 147 от Закона за задълженията и договорите. Той гласи: „Поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. Това разпореждане се прилага и в случая, когато поръчителят изрично е ограничил своето поръчителство до срока на главното задължение. Продължението на срока, дадено от кредитора на длъжника, няма действие спрямо поръчителя, ако той не е дал съгласието си за това“.

Тълкувателното дело е образувано по предложение на трима съдии от Търговската колегия на ВКС – Емилия Василева, Костадинка Недкова и Анна Баева. По спор на банка с поръчители за това дали финансовата институция е предявила иска си срещу главния длъжник в срок от шест месеца от падежа на главното задължение, те са установили, че има противоречива практика за това откога тече този срок, когато за него е уговорено да се изплаща на отделни вноски с различен падеж.

Повече подробности по темата четете тук.

Гаранцията за монтажа на асансьор е най-малко пет години, постанови Върховният касационен съд (ВКС) в решение по реда на чл. 290 от Гражданския процесуален кодекс, след като установи, че по него няма трайно установена практика и се решава неправилно от някои съдилища.

Пред ВКС е бил висящ спор между строителна фирма и дружеството, което е наела, за да монтира асансьор в Търговския и офис център, който изгражда. В договора между двете е предвидено, че гаранционният срок за монтирания асансьор е 36 месеца. Строителят съди фирмата, поставила асансьора, за 30 000 лв., които е платила на друг, за да го ремонтира, като твърди, че когато се е повредил още е бил в гаранция.

Две съдилища – Окръжният съд в Стара Загора, а после и Апелативният съд в Пловдив обаче отхвърлят иска, тъй като ремонтът се е наложил след изтичане на гаранционния срок, уговорен между двете фирми. Първите две инстанции приемат, че гаранционните срокове в Наредба №2 от 31 юли 2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти не се отнасят до асансьорите. Според тяхното тълкувание, изискването на Наредба № 2 за задължителна гаранция от поне 5 години за монтаж на машини и съоръжения в сгради се отнася само за промишлени обекти, а не за всички сгради.

„Предвиденият в т. 5 на чл. 20, ал. 4 от Наредба № 2/31.07.2003 г. петгодишен гаранционен срок за завършен монтаж на машини, съоръжения, инсталации на промишлени обекти, контролно-измервателни системи и автоматика се отнася не само за монтажа на машини и съоръжения в промишлени обекти, а включва монтажа на машини и съоръжения във всички сгради, попадащи в различните категории строежи, определени в чл. 137, ал. 1 ЗУТ“, завява ВКС, отхвърляйки съжденията на Окръжния съд в Стара Загора и на Апелативния съд в Пловдив.

Повече подробности по темата четете тук.

Дължи ли ищецът в дело по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) юрисконсултско възнаграждение на ответната страна, ако искът му бъде отхвърлен изцяло или частично или ако сам го оттегли ? По този въпрос ще се произнесат в първото си съвместно тълкувателно дело за годината Върховният касационен и Върховният административен съд.

Той е поставен от главния прокурор Сотир Цацаров, който се е обърнал към ВАС, тъй като се е натъкнал на противоречива практика именно на състави на този съд. Част от делата по ЗОДОВ се гледат по реда на Административнопроцесуалния кодекс от административните съдилища, но другите са по реда на Гражданския процесуален кодекс и затова председателите на ВКС и ВАС Лозан Панов и Георги Чолаков са решили въпросът да бъде решен съвместно от двете върховни съдилища.

Точната му формулировка по тълкувателното дело е: „В хипотезите на чл. 10, ал.2, респ. на чл.10, ал. З ЗОДОВ дължи ли ищецът разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато юридическото лице – ответник по иска съгласно чл.205 АПК е представляван в съдебното производство от юрисконсулт?”.

Разпоредбите от ЗОДОВ , чието тълкуване иска главният прокурор, предвиждат, че ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да плати разноските в производството, той ги дължи и при оттегляне или отказ от иска. Както и че ако претенцията му бъде уважена изцяло или частично, ответникът се осъжда да плати разноските, като специално е посочено, че му дължи и внесената държавна такса, и възнаграждение за един адвокат, съразмерно с уважената част от иска.

За докладчици по тълкувателното дело са определени съдия Боян Цонев от ВКС и съдия Искра Александрова от ВАС.

Повече подробности по темата четете тук.

С какво може да се сравни почеркът на саморъчно завещание, когато се оспорва неговата автентичност – има ли ограничение на образците, кой трябва да ги предостави и какви са стандартите на доказване.

На тези въпроси отговори в решение по чл. 290 от Гражданския процесуален кодекс състав на Върховния касационен съд (ВКС).

Спорът по делото е между две сестри. Баща им е оставил универсално саморъчно завещание в полза на едната, а другата твърди, че не е писано и подписано от него. По делото са правени експертизи, като са използвани различни образци за сравнение на почерка с този в завещанието. Така се стига до въпроса как се доказва автентичността на документ, представен като сравнителен материал при оспорване на саморъчно завещание.

Върховните съдии Маргарита Соколова (председател на състава и докладчик), Светлана Калинова и Гълъбина Генчева първо напомнят, че трайната съдебна практика е, че ползващият се от едно саморъчно завещание е длъжен при оспорване на автентичността му да установи, че то е ръкописно написано и подписано от завещателя.

След това обясняват как се постъпва, когато се спори дали наистина починалият е написал сам текста на завещанието. „Осигуряването на сравнителен материал (”образци за сравнително изследване” по смисъла на пар. 1, т. 5 от ДР на Наредба № 2/29.06.2015 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица) е в тежест на лицето, ползващо се от завещанието“, заявяват върховните съдии.

И посочват, че при спор за автентичността на завещанието най-често се използват т.нар. „свободни” сравнителни образци – такива, които са съставени независимо от възникналия между страните правен спор, т.е. нямат връзка с процеса. „Такива могат да бъдат писма, записки, дневници и други подобни. В теорията се приема, че тъй като при тях няма елементи на умишлено изменение на почерка, те са твърде подходящи за използване в качеството на сравнителни образци“, заявява ВКС. В решението се подчертава, че няма изискване сравнителният материал да е от официален документ. Няма и изискване в него да се материализира изявление, направено пред държавен орган, за да се приеме, че сравнителният образец от почерка е автентичен.

Повече подробности по темата четете тук.