Заповедно производство за сметка за вода за над 6500 лв. във Варна, последвано от искове и от длъжника, и от кредитора, предизвика казус, който се наложи да бъде разплетен от Върховния касационен съд (ВКС) още преди делото да е започнало по същество. В определението си по него върховните съдии дадоха подробни разяснения за правото на длъжника по заповедта за изпълнение да не я оспори с възражение, а с отрицателен установителен иск, че вземането не съществува, кога може да се случи това и какви са последиците от подобен вариант на защита.

На 2 февруари 2017 г. Варненският районен съд издава в полза на ВиК дружеството в града заповед за изпълнение за малко над 6500 лв. Длъжницата по нея подава възражение в двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК. На 24 април 2017 г. ВиК предявява иск по чл. 422 ГПК и по него е образувано дело в районния съд. До тук казусът не предполага никакво усложнение.

На 7 септември 2017 г. обаче длъжницата оттегля възражението си и делото е прекратено. Още преди това, на 12 юни 2017 г., тя предявява иск в РС – Варна, с който настоява да се установи, че не дължи въпросната сума за вода. По него е образувано друго дело. Именно неговата съдба е предмет на спора пред ВКС.

И районният, и окръжният съд във Варна го прекратяват. Те приемат, че това дело и процесът по чл. 422 ГПК, започнат от кредитора, имат идентичен предмет и затова слагат край на делото по отрицателния установителен иск на длъжницата.

Повече подробности по казуса четете тук.