Испанският синдикат CCOO предявява иск пред Централния съд на Испания, с който иска Дойче банк да бъде осъдена да въведе система за регистриране на отработеното от членовете на нейния персонал дневно работно време. Синдикатът смята, че системата би позволила да се проверява спазването на установеното работно време и изпълнението на предвиденото от националното законодателство задължение за предоставяне на информация на синдикалните представители за положения всеки месец извънреден труд. Според CCOO задължението за въвеждане на такава система за регистриране произтича не само от националното законодателство, но и от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) и от Директивата за работното време.

Дойче банк твърди, че от практиката на Върховния съд на Испания следва, че испанското право не предвижда такова общо задължение. Всъщност от тази съдебна практика следвало, че испанският закон предвижда, освен ако не е договорено друго, задължение единствено за водене на регистър за положения от работниците извънреден труд и за уведомяване в края на всеки месец на работниците и на техните представители за броя на положените часове извънреден труд.

Централният съд изпитва съмнения относно съответствието с правото на Съюза на тълкуването на испанския закон от Върховния съд на Испания и поставя въпроси на Съда в тази връзка. Съгласно представената на Съда информация 53,7 % от положените часове извънреден труд в Испания не са регистрирани. Освен това испанското Министерство на трудовата заетост и социалната сигурност счита, че за да се установи дали е бил полаган извънреден труд, е необходимо да се знае с точност броят на нормално отработените часове. Централният съд подчертава, че тълкуването на испанското право от Върховния съд на практика лишава, от една страна, работниците от съществени доказателствени средства за установяване на положения труд над максималната продължителност на работното време, и от друга страна лишава техните представители от необходимите средства за проверка на спазването на приложимите в тази област норми. Поради това испанското право не е в състояние да гарантира ефективното спазване на задълженията, предвидени в Директивата за работното време и в Директивата за безопасността и здравето на работниците на работното място.

Със своето решение по казуса  Съдът на Европейския съюз постановява, че тези директиви, разглеждани във връзка с Хартата, не допускат правна уредба, която съгласно тълкуването, което ѝ е дадено от националната съдебна практика, не задължава работодателите да въведат система за измерване на продължителността на отработеното от всеки работник дневно работно време.

Съдът най-напред изтъква важността на основното право на всеки работник на ограничаване на максималната продължителност на труда и на междудневна и междуседмична почивка, което е прогласено в Хартата и чието съдържание е уточнено с Директивата за работното време. Държавите членки са длъжни да следят за това работниците действително да ползват предоставените им права, без избраните конкретни правила за гарантиране изпълнението на директивата да могат да изпразнят тези права от съдържание. В това отношение Съдът припомня, че работникът трябва да се счита за по-слабата страна в трудовото правоотношение, поради което работодателят не следва да ограничава правата му.

Съдът констатира, че при липсата на система за измерване на продължителността на дневното работно време на всеки работник няма начин да се установи обективно и надеждно нито броят на отработените часове и разпределението им във времето, нито броят часове извънреден труд, което прави прекомерно трудно, ако не и невъзможно на практика, работниците да упражняват правата си.

Затова, за да се гарантира полезното действие на правата, предоставени от Директивата за работното време и от Хартата, държавите членки трябва да задължат работодателите да въведат обективна, надеждна и достъпна система за измерване на продължителността на отработеното от всеки работник дневно работно време. Държавите членки следва да определят конкретните правила за въвеждането на такава система, по-специално нейната форма, като вземат предвид евентуално особеностите на всеки съответен сектор на дейност и дори спецификите, по-конкретно размерът на някои предприятия.