Прилагането на Регламент (ЕС) 2016/679 за защита на личните данни (известен като GDPR) започна да напомня на голяма част от бизнеса за правилото „Клиентът винаги е прав“.

По време на обучения за Регламента лекторите често дават на служителите на различни компании такъв казус: „Получавате искане от субект да му предоставите данните, които пазите за него или искане за изтриването им – какво ще предприемете?“. Почти винаги получават отговор „Предоставям данните, изобщо не ме интересува каква информация имам за този гражданин, не искам излишни разправии“ или „Изтривам ги веднага“.

Безграничната и безкритична грижа за клиента е първият видим постGDPR ефект. Част от компаниите щедро разпращат писма, имейли, по елегантен начин изискват съгласие и са много учтиви: „Само кажете „не“ и ние няма да Ви безпокоим повече“.

Други добавят и искане за писмено съгласие за всяко събиране на данни и влизат в обяснителен режим: „Съжаляваме, трябва да го подпишете, така са ни казали…“. Дори учителките в детските градини се молят на родителите с мотива „моля ви, знаем, че е ненужно, но не ни създавайте проблеми“.

До тук нищо неочаквано – GDPR е сложна европейска регулация и всеки се опитва да се справи с изискванията, както може и по собствен начин. Само че тази криворазбрана регулация започва лека-полека да се превръща в нещо много по-различно от реалното спазване на правата и прилагането на „европейския закон“.

Субектите на данни пък се възползват от ситуацията и от новите си права, за да отмъщават на компаниите, на консуматорското общество и на когото се сетят, изпращайки дори нецензурни отговори на исканията за обработване на техни данни. А администраторите на лични данни реагират, сякаш са виновни по презумпция и удовлетворяват всички искания на будните граждани – клиентът най-после е цар!

Каква е причината за тази свръхкоректност?

Повече информация по темата четете в Lex.bg.