В петък без особени дебати парламентът гласува на второ четене законопроектът за забрана за носене на облекло, скриващо лицето изцяло или отчасти, съобщава Български хелзинкски комитет.
Според приетите текстове облекло, прикриващо или скриващо лицето, са плътни или полупрозрачни дрехи, покривала, наметала, мрежести платки, маски или други подобни елементи, които прикриват частично или скриват напълно лицето. При носене на такова облекло на публично място наказанието е с глоба в размер на 200 лв. за първо нарушение, в размер на 1500 лв. за всяко следващо, а ако нарушителите са длъжностни лица, глобата е в размер на 500 лв. за първо нарушение и 2000 лв. за всяко следващо.
В България няма случай на жена, която носи бурка (както често е наричано забулването). В ромската махала в Пазарджик има жени, които носят никаби (облекло, което покрива лицето и тялото, но остава очите открити). Именно и там беше за първи път въведена забрана за носене на такова облекло. „Дневник“ потърси няколко души за коментар по темата до какво ще доведе приетият закон. По-долу ще прочете коментара на председателя на Българския хелзинкски комитет Красимир Кънев.
Подобни забрани има и в други страни (Франция, Белгия), а по едно крайно спорно откъм основателност решение, С.А.С. срещу Франция, Голямата камара на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) прие, че те са допустими при определени обстоятелства и за определени цели.
Целта на налагането на забраната в тези страни, както и за страсбургския съд е от ключово значение за това, дали и доколко тя може да бъде оправдана. Във Франция забраната е наложена с идеята, че в едно демократично общество, в което хората трябва да живеят заедно, всеки има право да вижда лицето на другия. Това е доста спорно оправдание за едно толкова сериозно и обхватно посегателство срещу правото на свобода на религията, както и срещу правото на личен живот. Но дори да го приемем, веднага се вижда, че у нас става дума за нещо съвсем друго.
Депутатите от Патриотичния фронт,
една политическа формация от неототалитарен тип, очевидно не поискаха забрана на забулването, защото горят от желание да виждат лицата на мюсюлманските жени
от Пазарджик и да общуват с тях. Напротив, техните основни мотиви бяха изначално ислямофобски и ксенофобски. Както в мотивите към законопроекта, така и при публичното му обсъждане оправданието бе защитата на българската идентичност и на националната сигурност, както и борбата с тероризма. Сякаш, че тези, които имат намерение да взривяват бомби на публични места, ги крият в лицата си. Това са абсурдни мотиви и те бяха изрично отхвърлени от ЕСПЧ по делото С.А.С. срещу Франция.
Съдът изрично отбеляза, че „бланкетна забрана за облекло, предназначено да покрива лицето на публично място, може да се смята за пропорционална само в контекста на обща заплаха за обществената сигурност“, например при извънредно положение. При нормални условия тя е нелегитимна.
Като се имат предвид целите и мотивите на забраната на забулването с новоприетия закон е съвсем очевидно, че тя по никакъв начин няма да насърчи нашия „живот заедно“ в едно демократично общество. Напротив, тя ще насади допълнително ислямофобия и ксенофобия, които и бездруго избуяха по един безпрецедентен начин откакто Патриотичния фронт е част от управляващото мнозинство.
Тя няма да повиши и нашата сигурност – насаждането на омраза и дискриминация на етническа и религиозна основа винаги са водили до обратния резултат.
А няма никакво съмнение, че новоприетият закон ще бъде преценен като антимюсюлмански акт не само от тези, които ще бъдат засегнати пряко, но също така и от почти всички мюсюлмани в България независимо от отношението им към забулването.
Прилагането на новия закон съвсем няма да е безпроблемно независимо от това, че забраната на забулването при определени обстоятелства намира подкрепа в практиката на страсбургския съд. Преди всичко проблемът с целта на закона, а оттук и с целта на налагането на санкцията остава. Освен това той дава възможност за налагане на глоба още като първа мярка.
Във Франция това е крайна мярка и в масовия случай формалният социален контрол се осъществява чрез предупреждения. При повторно нарушение нашият закон предвижда санкция от 1500 лева, която в много случаи би била несъразмерна предвид материалното положение на много от потенциалните жертви. А несъразмерната санкция е сама по себе си нарушение независимо дали преследва легитимна цел и дали е необходима. И най-сетне предстои да се види как правоприлагащите органи ще третират териториалния обхват на забраната, така както е формулиран в чл. 1, ал. 3.
Ще е възможно ли например да се налага санкция в транзитните зони на летищата, например на жени, които са на път от Саудитска Арабия за друга страна?
Ще е възможно ли, както в момента става в Пазарджик, да се глобяват жени, които седят зад перде на задната седалка на семейните си автомобили? И ако да, няма ли в края на краищата законът да наложи условия на де факто домашен арест на засегнатите жени? И най-сетне макар забраната на покриването на лицето на мюсюлманските жени при определени условия да се поддържа от страсбургския съд, подходът на други международни органи за защита на правата на човека по този въпрос не е окончателно определен. Нещо повече още през 2004 г. по делото Худойберганова срещу Узбекистан Комитетът по правата на човека на ООН прие, че забраната на ученичка да носи „хиджаб“ (забрадка, при която лицето е открито) е нарушение на нейното право на свобода на религията. Бланкетната забрана на покриването на лицето на публични места се отхвърля по категоричен начин и от мнозинството правозащитни организации и академични автори в Европа.
С приемането на закона срещу покриването на лицето българският парламент предприе стъпка в угода на една международно заклеймена крайно националистическа политическа формация. Стъпка, която не е в отговор на никаква належаща обществена нужда и която съдържа сериозен потенциал да влоши отношенията между етническите и религиозните групи в нашата страна. И всичко това – в условия на неизяснени и противоречиви стандарти на европейско и на международно ниво. Кому беше нужно всичко това?