Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) осъди България по делото М. Г. срещу България. Случаят касае чеченец, който е получил бежански статут в Германия и Полша, но бива задържан ГКПП Дунав мост, близо до Русе, където преминава на път за почивка със семейството си в Турция.
Задържането е поради това, че лицето е издирвано от Интерпол по искане на Русия. Руската федерация е изпратила на българските власти искане за екстрадицията на М. Г., което не е уважено от Русенския окръжен съд. Решението на съда обаче е оспорено от прокурор на Окръжна прокуратура Русе и е отменено от Великотърновския апелативен съд, който постановява, че М. Г. трябва да бъде екстрадиран. Това решение идва въпреки представените по делото факти за съществуване на масови нарушения на правата на човека в Северен Кавказ, както и аргументирания риск бежанецът да бъде подложен на изтезания или нечовешко и унизително третиране.
По делото срещу държавата ни ЕСПЧ намира нарушение на Член 3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). В решението си Съдът ясно посочва, че „въпросът за това, дали [жалбоподателят] ще бъде подложен на сериозен риск от злоупотреби в страната си на произход е разгледан неадекватно в решението на [Великотърновския апелативен] съд”.
Това е второ дело пред ЕСПЧ от последните две години, по което съдът в Страсбург указва налагането на привременни мерки срещу България. М. Г. бе представляван от председателя на Български хелзинкски комитет Красимир Кънев.
България ще плати 2377 Евро разноски по делото.
Фактите
М. Г. е гражданин на Руската федерация от чеченски произход. През 2004 г. получава статут на бежанец в Полша, а през декември 2005 г. се установява да живее в Германия, където също получава бежански статут по силата на Европейското споразумение за трансфер на отговорностите за бежанци от 1980 г. От 2011 г. има издаден германски паспорт за пътуване на бежанец.
В началото на юли 2012 г. М. Г. е арестуван на влизане в България през граничен контролно-пропускателен пункт Дунав мост, близо до гр. Русе, от където преминава със семейството си на път за почивка в Турция. Задържан е в следствения арест на Русе първоначално за 24 часа, а впоследствие, с постановление на прокурор от Върховна касационна прокуратура – за 72 часа на основание чл. 13, ал. 5 от Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА) поради това, че е издирван от Интерпол с червена бюлетина по искане на Русия. Три дни след деня на задържането му Окръжен съд – Русе с определение постановява да бъде задържан за 40 дни на основание чл. 13 от ЗЕЕЗА и чл. 16 от Европейската конвенция за екстрадиция (ЕКЕ). Чрез Министерство на правосъдието България изпраща официална молба до Генералната прокуратура на Руската федерация за предоставяне на документите по чл. 12 от ЕКЕ. След няколко дни постъпва молба за екстрадиция, придружена от необходимите документи, от руската страна.
Русенският окръжен съд разглежда молбата на Руската федерация за екстрадиция на М. Г. в открито заседание на 23 август 2012 г. Прокуратурата дава становище, че искането за екстрадиция трябва да се уважи. Според искането, М. Г. е обвинен в съучастие в престъпна група, приготовление на терористичен акт, незаконно придобиване, продажба, пренасяне, складиране и транспортиране на оръжие, муниции, експлозиви, както и незаконно вкарване в обръщение на токсични вещества с цел продажба на територията на Руската федерация в периода 1999-2004 г. Задържаният моли да не бъде екстрадиран, тъй като се страхува, че в Руската федерация ще бъде подложен на изтезание и/или убит от властите. Позовава се на статута си на бежанец в Полша и Германия и твърди, че такъв му е предоставен поради реален риск за неговия живот и сигурност. Към делото е присъединено писмо на Върховния комисар за бежанците на ООН, в което се съобщава, че жалбоподателят има статут на бежанец в Полша и Германия, и че този статут има екстериториално действие по отношение на останалите държави-страни по Конвенцията за бежанците на ООН. В писмото се обосновава още, че за М. Г. има реален риск да бъде подложен на изтезание, жестоко, нечовешко или унизително третиране поради спецификата на обвиненията и поради системното малтретиране на задържаните чеченци по подобни обвинения. С постановление от същия ден Русенският окръжен съд отказва екстрадицията на жалбоподателя като приема, че той има валиден за България статут на бежанец, поради което не може да бъде върнат в страната му на произход. Съдът също така признава, че по делото съществуват достатъчно доказателства, че ако жалбоподателят бъде екстрадиран в молещата държава съществува риск там той да бъде подложен на „насилие, изтезание и жестоко отношение“.
На 30 август 2012 г. прокурор от Окръжна прокуратура (ОП) – Русе подава протест до Апелативен съд – Велико Търново срещу решението на Русенския окръжен съд. С него той оспорва и двете основания за отказ от екстрадиция. Прокурорът изтъква, че по българското законодателство има разлика между бежанец и лице, на което е предоставено убежище, а съдът неправилно е смесил двете понятия. Според него „само предоставено убежище от страна на президента на [Република България] би представлявало основание по чл. 6, ал. 1, т. 2 от ЗЕЕЗА да се откаже исканата екстрадиция“. Прокурорът твърди, че Договорът за функциониране на ЕС не е приложим поради това, както и поради факта, че не е достатъчно една страна-членка да е дала статут на бежанец на едно лице, за да се признае този статут автоматично във всяка друга страна-членка на Европейския съюз. Освен това прокурорът от ОП – Русе оспорва второто основание, твърдейки, че липсват каквито и да било доказателства, че животът и свободата на М. Г. ще бъдат застрашени в Руската федерация. Великотърновският апелативен съд отменя решението на Русенския окръжен съд и допуска екстрадицията на задържания, тъй като статутът му на бежанец в Полша и Германия не води до предоставяне на убежище в България, за което е необходим отделен акт на съответния оторизиран орган. Съдът възприема и тезата на прокурора, че липсват доказателства за опасност от насилие, изтезание или жестоко, нечовешко или унизително третиране, както и за това че не са гарантирани правата му в наказателния процес, поради което не са налице и основания за отказ от екстрадиция по чл. 7, т. 5 от ЗЕЕЗА.
Решението на ЕСПЧ
На 14 септември 2012 г. М. Г. изпраща до Европейския съд по правата на човека искане за указване на привременни мерки, забраняващи неговата екстрадиция до приключване на производството пред съда в Страсбург. Искането е уважено в 16:30 ч. същия ден.
Според установената практика на ЕСПЧ, екстрадицията в страна, в която жалбоподателя може да бъде подложен на риск от изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, би била в нарушение на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ, Конвенцията), която забранява безусловно подлагането чрез каквито и да е действия на такова третиране на всяко лице под юрисдикцията на страните-членки на Съвета на Европа.
Основавайки се на многобройни доклади на органи на Съвета на Европа и на неправителствени организации, ЕСПЧ заключава, че Северен Кавказ „продължава да бъде регион на въоръжен конфликт, характеризиращ се с насилия и несигурност, както и със сериозни нарушения на правата на човека, „като извънсъдебни екзекуции, принудителни изчезвания, изтезания и друго нечовешко или унизително отнасяне, както и на колективно наказване на някои групи от местното население” (§ 87 от решението). Получаването от жалбоподателя на бежански статус в две страни от Европейския съюз, Полша и Германия, е за Съда важна индикация за съществуване на реален риск от преследване в Русия – неговата страна на произход. Според Съда, който основава преценката си на доклада на Европейския комитет против изтезанията от 2011 г. за посещението му в Северен Кавказ, както и на други източници, той продължава да бъде застрашен от изтезание и нечовешко отнасяне и към момента на екстрадиционното производство в България. Тази опасност, както и фактите за съществуване на масови нарушения на правата на човека в Северен Кавказ, са били представени на българските съдебни органи в достатъчен обем и категоричност, за да им позволят да направят еднозначна оценка на рисковете за жалбоподателя в случай, че бъде екстрадиран.
Независимо от това, че правителството на Русия в лицето на руската Главна прокуратура дава гаранции пред ЕСПЧ, че жалбоподателя няма да бъде изтезаван и подлаган на нечовешко отнасяне, за Съда тези гаранции не са достатъчни, тъй като в миналото руските власти, дори когато са искали да предотвратят подобни практики, не са успявали да упражнят ефективен контрол върху силите за сигурност в Северен Кавказ. Въпреки че по делото руската страна отправя покана към българските дипломатически представители да наблюдават ситуацията на жалбоподателя, тя не представя никакви доказателства за ефективността на подобно сътрудничество в миналото. Според ЕСПЧ „въпросът за това, дали [жалбоподателя] ще бъде подложен на сериозен риск от злоупотреби в страната си на произход е разгледан неадекватно в решението на [второинстанционния] съд” (§ 95 от решението). ЕСПЧ намира, че поради това жалбоподателят е лишен от гаранциите срещу изтезания и нечовешко отнасяне в случай на екстрадиране, които чл. 3 от Конвенцията изисква. Поради това той заключава, че ако решението за екстрадиране се изпълни, би било налице нарушение на чл. 3 и указва продължаване на привременните мерки до окончателното влизане в сила на решението.
Източник Български Хелзински комитет