Според Върховния касационен съд:
1. Правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника.
В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. При липса на правен интерес производството се прекратява.
2. Правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право.

Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, докладчик съдията Лидия Иванова

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия, за да се произнесе, съобрази следното:

1. По първия въпрос в съдебната практика се застъпват две противоречиви становища.

Според едното, когато страната твърди, че друг претендира право, което изключва нейното, тя има интерес от положителен установителен иск, а не от иск за несъществуване на правото, претендирано от ответника, освен ако това не е изрично предвидено в закон. Приема се, че хипотезите на интерес от отрицателен установителен иск за собственост са в редки, изключителни случаи, какъвто е иска по чл. 440 ГПК /чл. 336 ГПК, отм./, както и когато ищецът претендира да бъде отменен констативен нотариален акт, удостоверяващ правото на собственост на ответника върху собствен на ищеца имот или когато кметът на общината откаже да издаде въз основа на молба-декларация по чл. 587, ал. 2 ГПК /чл. 483, ал. 2 ГПК, отм./ удостоверение, че имотът няма държавен или общински произход.

Според другото становище, отрицателният установителен иск е допустим и в случай, че ищецът разполага с възможността да предяви положителен установителен иск за своето право, тъй като за него съществува правен интерес и при избрания по-ограничен способ за защита, при който се отрича правото на ответника върху същия обект. Чрез отрицателния установителен иск ищецът защитава своето право, отричайки правото на ответника върху същия обект, или отричайки правата му, които са пречка, за да реализира собственото си право. Ищецът има задължението да установи наличието на свое накърнено материално право, което се нуждае от защита – да докаже фактите, от които то произтича. За него ще е налице правен интерес посредством отрицателния установителен иск да установи несъществуването на спорното право в патримониума на ответника, който ще носи тежестта да докаже притежанието на правото. Правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост ще бъде налице, както когато отричането на собственическите права на ответника със сила на пресъдено нещо ще има преюдициално значение за признаване и упражняване на самостоятелни субективни права на ищеца, така и когато при възникналия в резултат на поведението на ответника спор, ищецът, който владее имота и разполага с документ, легитимиращ правата му, избира защита в по-ограничен обем, отричайки претендираните от ответника права, чрез което се слага край на правния спор.

Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд намира за правилно второто становище. Съображенията за това са следните:

Правният спор накърнява не само спорното право, което едната страна претендира, но и правната сфера на другата страна, която затова отрича претендираното право, защото то засяга определени нейни права. Всяка от двете страни разполага с право на иск, за да може да защити това свое право, което според нея се накърнява от правния спор. От това логично следва, че всеки, който претендира, че е носител на право, засегнато от правен спор, може, като упражни пръв правото си на иск, да стане ищец по делото, поставяйки другата страна по спора в ролята на ответник.

При установителните искове /включително и отрицателните/ в най-голяма степен се откроява разликата между спорното право и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор. Първото има качеството „предмет на иска“, защото е обект на противоречиви правни твърдения на страните по спора. Когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право. При отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска /чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК/ не е негов индивидуализиращ белег. Щом твърди, че оспорваното право никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от който такова право се поражда. Правото, предмет на отрицателния установителен иск и специално при иск, с който се отрича правото на собственост или друго вещно право, не се индивидуализира само с вещта, върху която съществува и с лицето, което е негов носител. Следва да се държи сметка и за придобивното основание като белег, индивидуализиращ това право и разликата в правния режим на правото на собственост, извеждано от първични и производни придобивни способи. При отрицателния установителен иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи. Когато е уважен отрицателен установителен иск за собственост, това претендирано от ответника право е отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания.

Аргумент за допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право е и правопредпазващото действие на силата на пресъдено нещо. Ако с решението бъде установено несъществуването на спорното право, защитната функция на процеса е по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право.

Равенството на страните в съдебния процес, съгласно чл. 121, ал. 1 от Конституцията на Република България, равната възможност, която съдът осигурява на страните да упражняват предоставените им права /чл. 9 ГПК/ и правният интерес, като единствено условие съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК за предявяване на иск за установяване несъществуването на едно право, означават, че съдът не може да лиши единия от участниците в правния спор от правото му да инициира исков процес за установяване несъществуването на спорното право. Този, който отрича спорното право е равнопоставен участник в правния спор и първи може да предяви този иск, който в най-пълна степен е в състояние да защити правната му сфера.

Диспозитивното начало в гражданския процес се проявява в това, че участникът в правен спор сам определя кога, доколко и какъв обем защита да търси. Правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. Видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалните права. Такава защита в случаите на отрицателен установителен иск за собственост или друго вещно право би се постигнала чрез отричане със сила на пресъдено нещо на претендираното от ответника право.

Тезата, че без изрична законова разпоредба е недопустим отрицателен установителен иск, ако ищецът твърди, че ответникът претендира върху същия обект право на собственост или друго вещно право, което изключва неговото, противоречи на чл. 124, ал. 1 ГПК. Ако законодателят свързва правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск само с водене на изрично предвидените в закона искове, би създал норма, аналогична на чл. 124, ал. 4, предл. второ ГПК, според която иск за установяване „несъществуването на други факти с правно значение се допуска само в случаите, предвидени в закон“.

Не е вярна и тезата, че отрицателният установителен иск винаги е субсидиарна форма на защита и че е недопустим по съображение, че защитата чрез него не би била в пълен обем по отношение засегнатото от спора право. Видът на иска и обемът на защитата зависят от нуждата, обусловена от конкретното засягане на правата от насрещната претенция.

Правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора.

Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект.

С отрицателен установителен иск могат да се защитават и фактически състояния. Такъв е случаят, при който владението е смутено /но не е отнето/ преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик.

Интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права.

Всяка страна, независимо от процесуалното си качество, следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. В противен случай, ищецът ще бъде освободен от това да доказва каквото и да било претендирано от него право върху вещта. Единствено ответникът ще е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право на собственост или друго вещно право, докато ищецът ще се задоволи само с възраженията си, че такова право не е възниквало или е било погасено. Ако по волята на ищеца началото на процеса бъде поставено при условия, изискващи активност при доказването единствено от страна на ответника по отрицателния установителен иск, това би означавало да се защитава право, което изобщо може и да не съществува. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Несъмнено, ищецът би могъл да предяви съдебно своето право, ако иска да получи защита чрез установяването му със сила на пресъдено нещо, но тогава би се стигнало до предявяване и на положителен установителен иск, т. е. до обективно съединяване на искове. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията – дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право.

2. По въпроса налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права, когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право, в съдебната практика съществуват две противоречиви становища.

Според едното, липсва правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права, когато спорното право може да бъде защитено чрез осъдителен иск. Приема се, че установителният иск е субсидиарна форма на защита и е допустим само когато спорното право не може да бъде защитено чрез осъдителен иск.

Според другото становище, установителният иск за собственост е допустим и когато за ищеца съществува възможност да предяви осъдителен иск по чл. 108 ЗС, тъй като чрез защитата по чл. 124, ал. 1 ГПК /чл. 97, ал. 1 от отменения ГПК/, с установяване правото на собственост със сила на пресъдено нещо, ищецът би могъл да прекъсне придобивна давност; при съсобственост би могъл да упражнява владение чрез ответника-съсобственик или би могъл да претендира обезщетение за ползването на своята част от имота. Приема се, че установителният иск е допустим дори имотът да е във владение на трето лице, щом ответниците оспорват собствеността. Ищецът би могъл да се задоволи и с по-малка по обем, но ефикасна защита – със сила на пресъдено нещо да бъде отречено правото на собственост на ответника, с което ще се сложи край на правния спор, предизвикан от последния чрез снабдяването му с констативен нотариален акт.

Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд намира за правилно второто становище.

По смисъла на чл. 124, ал. 1 ГПК, разликата между осъдителния и установителния иск не е в различието между субективните права, които са техен предмет, а в интереса, който поражда нуждата на ищеца от защита. Преценката на съда относно допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца. Когато защитаваното с установителния иск право е само застрашено, без да е било нарушено, доколкото не е реализирана опасността да се възпрепятства упражняването му, защитата се ограничава само с неговото потвърждаване /аргумент от чл. 124, ал. 1 ГПК/. Само нарушаването на правото обуславя нуждата от иск за неговото възстановяване. От установителен иск за собственост или друго вещно право ще е налице правен интерес, когато конкретното засягане на правната сфера на ищеца изисква защита чрез установяване на правото със сила на пресъдено нещо.

Така, предявяването на установителен иск срещу лице, което владее чужд имот би довело до спиране, а уважаването на иска – до прекъсване на течащата в полза на същото лице придобивна давност /чл. 116, б. „б“ ЗЗД/. Макар и ответникът да не бъде осъден да върне фактическата власт върху имота, изтеклият до прекъсването давностен срок губи правното си значение.

Правен интерес от предявяване на установителен иск има и владеещият собственик, когато страните спорят за пространствените предели на правото на собственост.

Допустим е и установителен иск от съсобственик срещу владеещите имота ответници. С него ищецът ще прекъсне придобивната давност в тяхна полза и установи ли, че е съсобственик, ще започне да владее имота чрез тях /чл. 31, ал. 2 ЗС/, като може да търси обезщетение за ползването на своята част от имота, без да има интерес лично да ползва имота и поради това да го държи.

Правен интерес е налице и когато съсобствениците спорят за обема на притежаваните права върху общата вещ.

Посочените хипотези не изчерпват случаите, при които установителният иск за собственост и други вещни права би се оказал допустим въпреки възможността да бъде предявен осъдителен иск. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, от волята на ищеца зависи да прецени от какъв вид и в какъв обем защита на засегнатото си материално право има нужда при възникналия правен спор.

По изложените съображения, Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд:

РЕШИ:

1. Правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника.

В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. При липса на правен интерес производството се прекратява.

2. Правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право.