Незачитане на силата на пресъдено нещо и допускане на преразглеждане на въпроса за правото на собственост нарушава основополагащи принципи на правната сигурност и върховенството на закона, в противоречие с изискванията за справедлив процес по чл. 6, § 1 на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи.
Факти по делото:
Наследодателите на жалбоподателките били собственици на земя и три сгради в с. Жеравна (селото било обявено през 1964 г. за архитектурен резерват), които били отчуждени през 1968 г. за нуждите на Държавната агенция по туризма, срещу което получили парично обезщетение. С влизане в сила на реституционното законодателство през 1992 г. жалбоподателките сезирали кмета на община Котел, за да им бъдат възстановени земята и сградите върху нея.
С решение от 28.03.1995 г. Върховният съд се произнесъл в полза на жалбоподателките, като намерил, че са налице условията за възстановяване на процесните имоти. Жалбоподателките върнали полученото обезщетение, кметът деактувал имотите и впоследствие те се снабдили с нотариален акт за собственост върху земята и сградите. През 1996 г. председателят на новосъздадения Върховен административен съд поискал отмяната на влязлото в сила решение, като посочил, че е налице новооткрито доказателство – план на имота, издаден от община Котел през 1996 г. Петчленен състав на ВАС не уважил искането за отмяна, като посочил, че община Котел като страна в процеса по реституцията е могла да представи това доказателство, издадено от нея.
През 1999 г. община Котел завела установителен иск за собственост относно трите сгради върху земята на жалбоподателките. Общината се позовала на акт от 12.10.1998 г., според който сградите били актувани като общинска собственост. Районният съд отхвърлил възражението на жалбоподателките за наличие на сила на пресъдено нещо (СПН) на решението от 1995 г., тъй като то било постановено по административно производство, а не в гражданско производство, при което страните разполагат с равенство на средствата. Това решение било потвърдено от окръжния съд, който посочил, че старите сгради в имота са били разрушени и на тяхно място са били построени нови през 1982 г., като жалбоподателките не са могли да установят право на собственост върху тях.
С решение от 06.10.2000 г. апелативният съд обаче прекратил производството, като преценил, че двете дела касаят идентични въпроси и следва да се зачете СПН на решенито по първото производство. В решението си съдът отбелязал още, че общината е изчерпала единственото средство, с което е разполагала – молба за отмяна на решението от 1995 г.
Прекратяването било обжалвано, като ВКС отменил това решение и върнал делото за ново разглеждане, тъй като според него общината не била обвързана от СПН и предметът на делото по предявения установителен иск не бил идентичен с този по административното дело. ВКС постановил, че в административното дело кметът е бил страна като орган с компетентност по реституцията и той е различен правен субект от общината, която е титуляр на правото на общинска собственост и като такава тя е била трета страна в административния процес и следователно не е обвързана от СПН. При повторното разглеждане апелативният съд отменил решението, с което искът на общината бил уважен, като намерил, че сградите не били използвани за целите на отчуждаването. Нов състав на ВКС обаче преразгледал въпроса относно правото на реституция на жалбоподателките и се произнесъл, че окончателното решение от 1995 г. няма обвързваща сила за него, тъй като ВКС има право да упражнява косвен контрол над него в производството по разглеждане на установителния иск. Той отменил решението на апелативния съд и се произнесъл в полза на общината.
По-късно жалбоподателките поискали отмяна на това решение, като се позовали на ново писмено доказателство – заповед на Министерския съвет за отчуждаване от 1968 г., според която имоти, сред които и процесните, следвало да бъдат възстановени и съхранявани като културни паметници. ВКС образувал производство по отмяна, като приел, че тази заповед може да осветли въпроса около спора дали процесните сгради са били наново построени или не. В окончателно решение от 11.04.2006 г. ВКС приел, че възстановяването на старите сгради представлява „ново строителство” и посочил общината като техен собственик, като отменил нотариалния акт на жалбодателките в тази му част. Относно res judicata този състав повторил аргументите, че процедурата от 1995 г. била административна и предметът й не засягал правото на собственост, а наличието на условия за реституция. Общината била трето лице в тази процедура и не била участвала в нея като страна. От друга страна, като носителят на правото на собственост тя била страна по гражданското производство по предявения установителен иск, докато кметът бил просто нейн представител.
Пред ЕСПЧ жалбоподателките се оплакват от нарушение на правото на справедлив процес по чл. 6, § 1 на Конвенцията поради незачитане на силата на пресъдено нещо на решението на Върховния съд от 1995 г., в противоречие с принципа за правна сигурност и върховенство на закона. В тази връзка те твърдят и нарушение на правото на собственост .
Решение на съда:
ЕСПЧ припомня фактите по делото Kehaya and Others v. Bulgaria, при което окончателно съдебно решение, с което се възстановява правото на собственост на жалбоподателите, е било лишено от правен ефект, тъй като един и същ въпрос относно спора между държавата и частните лица за титуляра на правото на собственост е бил разрешен по различен начин в две отделни производства. Така държавата е получила „втори шанс” за преразглеждане на въпроса, като по двете производства са участвали различни органи на държавата.
Аналогично в настоящото дело решението от 1995 г. е било лишено от ефект, тъй като в гражданското дело, приключило през 2006 г., въпросът за собствеността на сградите е бил преразгледан и решен различно. Според Съда в двете самостоятелни и различни по характера си производства е налице идентичност на предмета на спора – налице ли са предпоставките за реституция на сградите. Относно съвпадението на субектите ЕСПЧ отбелязва, че кметът и общината действително упражняват различни функции във връзка с общинската собственост и реституцията, но те в крайна сметка представляват различни еманации на местната публична власт и следователно на държавата (вж за разлика от фактите по делото Sivova and Koleva, §§ 72-73).
Следователно ЕСПЧ установява нарушение на правото на справедлив процес, тъй като по същество ВКС е допуснал общината, субект на публичната власт, да разполага с „втори шанс” за защита на правото на собственост. В тази връзка Съдът също обръща внимание на факта, че и националният съд е посочил липсата на предпоставки за отмяна на решението от 1995 г.
По оплакването по чл. 1 от Първия протокол на Конвенцията, което касае невъзможността за използване на сградите, построени върху земята, собственост на жалбоподателките с оглед окончателното решение на ВКС от 2006 г., Съдът смята, че въпреки че никога не са влезли във владение на сградите, жалбоподателките са се снабдили с нотариален акт и следователно са налице ‘притежания’ по смисъла на текста на Конвенцията. Той разглежда намесата през призмата на първото изречение на първия парграф на разпоредбата – хипотезата на мирно ползване на притежанията. ЕСПЧ отново посочва решението си по делото Kehaya and Others, където е заключил, че намесата в мирното ползване на притежанията не е съобразена със закона, тъй като принципът за върховенство на закона и правна сигурност, инкорпорирани във всички текстове на Конвенцията, имат основополагащ характер. Съдът следователно намира нарушение и в настоящото дело, като отбелязва, че в случая не става въпрос за възобновяване на дело в установения срок и при условия, предписани в закона, а за непризнаване на СПН на окончателно съдебно решение. За ЕСПЧ няма обществен интерес, който да обуславя незачитане на основния принцип за правна сигурност и да оправдае преразглеждане на делото.
За нарушенията България е осъдена да заплати 41 000 евро обезщетение за имуществени вреди, по 1500 евро на две от жалбоподателките за неимуществени вреди (тъй като третата е починала в хода на делото пред Съда), както и 2500 евро за разноски.
Пълният текст на съдебното решение на английски език може да видите Тук