През месец юни тази година министърът на правосъдието Диана Ковачева отправи искане до Върховния касационен съд (ВКС) за  постановяване на тълкувателно решение относно това дали когато съдът постанови ефективна осъдителна присъда „лишаване от свобода“, тя, макар и невлязла в сила, може да послужи като основание за задържане на подсъдимия, ако все още е с по-лека мярка за неотклонение. Или задържането под стража непосредствено след произнасяне на присъда е възможно само ако обвиняемият междувременно е нарушил режима на определената му мярка (чл.66, ал. 1 НПК).

Според искането на министър Ковачева, изпратено до ВКС, налице е противоречива съдебна практика на различните съдилища в случаите, когато въззивните инстанции се произнасят по мерките за неотклонение след произнасяне на присъдата по реда на чл. 317 във вр. с чл. 309, ал. 1 НПК. В подкрепа на това се сочат и голям брой определения и присъди на различни окръжни съдилища в страната – Ямбол, Разград, Кюстендил, Пловдив, Разград, Сливен, Благоевград, Видин, както и на Софийския и Бургаския апелативни съдилища.

Според една част от тези съдилища налагането на присъда „лишаване от свобода“ по никакъв начин не дерогира действието на презумпцията за невиновност, а в чл. 66, ал. НПК изчерпателно са посочени предпоставките за правомерно процесуално поведение, нарушаването на които води до вземането на по-тежка мярка. Целта на мярката за неотклонение е да се гарантира пълноценен процес като се санкционира неправомерното отклоняване от делата и блокирането им. Не може да се приеме, че постановяването на ефективна осъдителна приисъда повишава възможността от укриване, защото това не променя процесуалното положение на подсъдимия. А ако законодателят е имал предвид друго значение на факта на постановяване на присъдата, той щеше да предвиди и изрична възможност да се изменя мярката за неотклонение във връзка с това, както е направил в чл. 309, ал. 2 НПК при освобождаване от наказателна отговорност, условно осъждане и др.

Според други съдилища разпоредбата на чл. 66, ал. 1 НПК само визира какви са последиците за обвиняемия /подсъдимия при неправомерно процесуално поведение, но тази норма не съдържа забрана мярката за неотклонение да бъде изменяна в по-тежка и при други относими обстоятелства, доколкото нейната цел е да се попречи на подсъдимия да се укрие или да осуети привеждането на присъдата в изпълнение, когато тя влезе в сила. Постановяването на осъдителна присъда увеличава опасността от укриване, смятат в тези съдилища. Според тях не съществува правна логика решаващият съд да бъде поставен в зависимост от процесуалното поведение на подсъдимия.

В тази връзка министърът на правосъдието поставя въпрос до ОС на Наказателната колегия на ВКС: Постановяването на осъдителна присъда и налагането на ефективно наказание „лишаване от свобода“ може ли да бъде отчитано от решаващия съд при произнасяне по реда на чл. 309 от НПК (или чл. 317, във вр. с чл. 309 от НПК) и да бъде основание за определяне на по-тежка мярка за неотклонение на подсъдимия или това е възможно само при наличието на предпоставките, посочени в разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НПК?

Делото е насрочено за разглеждане на 20.09.2012 г. в 14:00 ч.