Решение № 45 от 22.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 483/2008 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Дария Проданова
относно процесуалното действие на възражението за прихващане
Когато възражението за прихващане е отхвърлено не поради неговата неоснователност, а поради неизискуемост или некомпенсируемост на насрещното вземане – сила на присъдено нещо не се формира.
В случаите, когато приеме, че насрещното вземане е некомпенсируемо, съдът не се произнася по неговото съществуване, основателност и пр., т.е. липсва произнасяне по същество по него. Мотивите на решението, с което съдът се е произнесъл по възражението за прихващане, формират СПН по отношение на него, само ако съдът е установил неговото съществуване или несъществуване, т.е. ако има „разрешение“ по него, според терминологията на закона.
Релевантни разпоредби
чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК
чл. 290 ГПК
чл. 298, ал. 4 ГПК
чл. 221, ал. 2 ГПК (отм.)
чл. 99, ал. 1 ЗЗД
Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „О.“ А. срещу решението от 2.07.2008 г. по т.д. № 436/2007 г. на Пловдивския апелативен съд. С него е обезсилено решението от 6.04.2007 г. по т.д. № 13/2006 г. на Пазарджишкия окръжен съд в частта с която е отхвърлен предявеният от „О.“ А. срещу „Е.“ А. иск с правно основание чл. 79 вр.чл. 99, ал. 1 ЗЗД за сумата 56700 лв. вземане и е прекратено производството по този иск, като недопустимо. Оставено е в сила първоинстанционното решение в частта с която са присъдени разноски.
Касационно обжалване на решението е допуснато, поради наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Същественият процесуалноправен въпрос касае допустимостта на иск за вземане, което е било предмет на възражение за прихващане в друго съдебно производство – приложимостта на чл. 221, ал. 2 ГПК (отм.) и чл. 298, ал. 4 ГПК.
Касаторът „О.“ А. счита, че въззивното решение е неправилно.
Ответникът по касация „Е.“ А., чрез представен по реда и в срока на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор изразява становище, че въззивното решение е законосъобразно, процесуалният закон е приложен правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.
Като взе предвид доводите на страните и извърши по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за законосъобразността на обжалвания въззивен акт, ВКС – Търговска колегия, състав на I т.о. приема следното:
Жалбата е основателна.
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Твърдението на „О.“ А. е, че ответникът „Е.“ А. (правоприемник на „О.“ ЕАД) е неизправна страна по сключен на 27.09.1999 г. договор за цесия. Претендирана е стойността на цедираното вземане – 56700 лв., както и обезщетение за забава в размер на 300 лв.
Първоинстанционният съд е приел, че цедираното вземане не е било парично, не е било заявено в 6-месечни срок по § 6а ЗППДОбП (отм.), като освен това искът е погасен с изтичането на 5-годишна погасителна давност. За да обезсили първоинстанционното решение, въззивният съд се е позовал на това, че същото вземане е било заявено за прихващане в друго съдебно производство, което е приключило с влязло в сила решение. Т.е. самостоятелното му предявяване в друго съдебно производство е преклудирано.
Становището на настоящата съдебна инстанция, че при постановяване на въззивното решение е Пловдивският апелативен съд е допуснал неправилно тълкуване и прилагане на процесуалния закон произтича от следното:
Видно от приложеното гр.д. № 1319/2001 г., решението по него е постановено по обективно съединени искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД между същите страни. Ищец по делото е „О.“ ЕА. (сега „Е.“ АД), като претендираната сума по главницата е 56700 лв., а обезщетението за забава – 3387.20 лв. Ответникът по това дело „О.“ А. е направил възражение за извънсъдебно прихващане със вземането си от 56700 лв. по договора за цесия от 27.09.1999 г. Съдилищата са приели, че задължението по цесията е непарично и затова не може да бъде прихванато с паричното задължение за плащане по търговската продажба. Осъдителното решение по спора е влязло в сила с изчерпване на касационния контрол – Р. № 107/23.02.2005 г. по т.д. № 470/2004 г. на ВКС – ТК, I т.о.
Поради това, на 15.02.2006 г. вземането по договора за цесия е предявено в настоящето самостоятелно производство. Както бе посочено по-горе, първоинстанционният съд се е произнесъл по същество. Апелативният съд е приел, че отношение на това вземане се простират обективните предели на СПН – чл. 221, ал. 2 ГПК (отм.), създадени в предходното производство поради което е приложил чл. 224 ГПК (отм.).
Разбирането му е неправилно. Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с константната практика на ВКС, сочеща, че когато възражението за прихващане е отхвърлено, не поради неговата неоснователност, а поради неизискуемост или некомпенсируемост на насрещното вземане – сила на пресъдено нещо не се формира. В случаите, когато приеме, че насрещното вземане е некомпенсируемо, съдът не се произнася по неговото съществуване, основателност и пр. Т.е. липсва произнасяне по същество по него. Тезата на въззивния съд е и в противоречие не само с константната съдебна практика, а и с правната доктрина по отношение прилагането на чл. 221, ал. 2 ГПК (отм.) [В. П. „Възражението за прихващане в съдебния исков процес“], определящ обективните предели на силата на пресъдено нещо. Мотивите на решението с което съдът се е произнесъл по възражението за прихващане, формират СПН по отношение на него, само ако съдът е установил неговото съществуване или несъществуване. Т.е. ако има „разрешение“ по него, според терминологията на закона. Ако съдът не е разгледал възражението по същество (наличие на компенсационно правоотношение и валидно извършване на компенсационно волеизявление), приемайки, че компенсируемост липсва, то той не е дал „разрешение“ по него и СПН не е създадена.
Като е приел, че искът е недопустим, поради формирана СПН и не се е произнесъл по неговата основателност, въззивният съд е постановил неправилно решение, което ще следва да бъде касирано. Настоящият състав счита, че след касиране на решението, делото ще следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на ПАС от стадия на устните състезания, който да се произнесе по съществото на спора т.е. по основателността на заявените претенции.
Поради изложените съображения, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на I т.о.
РЕШИ:
Отменя решението от 2.07.2008 г. по т.д. № 436/2007 г. на Пловдивския апелативен съд.
Връща делото на въззивния съд за ново разглеждане по съществото на спора.
Решението не подлежи на обжалване.